Bolivia'2016: Salar de Uyuni

26.06.2016

Пътуваме с нов автобус - едва е изминал 100 км. И за Боливия е рядко виждан лукс - с тоалетна, отопление (макар и слабо), wifi, изхранване. Избрали сме да сме на първия етаж - цената е по-висока, седалките са по 3 на ред и както сме очаквали, желаещите са по-малко, само 6. Останалите бакпакъри са на втория етаж.
Пристигаме в Уюни към 8 сутринта. Стюардът ни обяснява, че имаме право да използваме специалната чакалня на TodoTurismo до 10ч. Изпиваме по кафе и се отправяме да си търсим място за спане. Другата ни задача за деня е намиране на тур до Салар де Уюни за следващия ден. Набелязали сме си няколко хостела, но по пътя ни пресещат с оферти за турове. Така разбираме, че всички дневни турове започват в 10:30, което означава, че можем да се включим към някоя група веднага. Намираме стая в Oro  Blanco. Имам час да си заредя батерията на фотоапарата, но токът изненадващо спира. Мога само да се надявам, че ще успея да направя достатъчно снимки преди батерията да се изтощи напълно.
Проверката ни за турове е показала следното - основно се делят на дневни и тридневни. Има и 4-дневни, за които нямаме информация. Програмата на дневния тур и на първия ден на тридневния тур е еднаква - посещение на салара. При тридневения тур се нощува в хотел от сол. Вторият ден преминава в път до Laguna Colorada. Спи се в палатка, джипа или селска постройка. Юни е най-студеният месец и температурите през нощта могат да паднат до -20 градуса. На третия ден се разглежда лагуната и следва връщане. Заради студа, неудобствата при нощувката - без вода и на студа, многото път, а и цената за тридневен тур, сме се спрели на варианта дневен тур за пощение на Салар де Уюни.
Минава 10:30 когато ни вземат. Първи сме и ни настаняват на най-удобните места - nomad до шофьора, мен - зад него. Следващите са две момчета и последни - трима от "страната на братовчедите на Стенк", кодово име на Израел, което сме възприели, за да не ни разбират. И се започва една разправия. Не можели да седят отзад, защото ... повръшали (след 3 години военна служба). Даже имат претенции към първата седалка. Досега на турове правилото винаги е било в полза на първия или ако си заявил претенции при записването си. От агенцията се виждат в чудо. За да спася положението се премествам на последната седалка на джипа, а тези тримата се настаняват на втората. До края на тура съжалявам за тази си постъпка. Едва настанили се, тримата говорят силно. Пожелават да се пусне тяхна музика, "хубава американса музика, а не боливийска". Че аз не одобрявам музиката им, няма никакво значение. Втората песен вече е на иврит. Надеждите ни, че поне ще млъкнат,  са попарени. Това, че гидът не говори английски, (а във всички пътеводители е посочено, че гидовете са испаноезични), за наше съжаление не ги отказва от тура.
Първата спирка - гробището на влакове - не предизвиква голям интерес у мен. Вече има доста други туристи, когато ние пристигаме, и няма условия за снимки. Духа силен вятър и щеш не щеш се нагълтваш с пясък.
Обядът е в т.нар.  хотел от сол. В дъждовния сезон се стига само до него. Саларът е във вода. Преди се е нощувало в този хотел при многодневни турове, но е станал инцидент. През дъждовния сезон хотелът се е наводнил и трима туристи не успели да се спасят. Оттогава за нощувки се използват хотели от сол само по границите на салара. Сега използваме хотела като място за обяд. Израелците били вегетарианци, та останалите от групата печелят втора телешка пържола. После разбирам, че брат'чедите не са били убедени, че месото не е свинско и затова са се отказали да го ядат. Поне някаква полза от тези хора. Другата за мен е, че си говоря със съседите - чилиец и колумбиец, всеки тръгнал на своя обиколка из Южна Америка, но срещнали се случайно вече два пъти. И тримата недоумяваме как правенето на селфи в джипа е по-важно от красотите наоколо (едната израелка) и как не се сещат, че и ние трябва да излезем от джипа, а не можем без чужда помощ.
До хотела "паметник" ти напомня, че сме на трасето на рали Дакар Одисея, което се провежда на територията на Аржентина и Боливия.
Българското знаме липсва на "пилоните" със знамена до хотела. Дано следващите български туристи занесат нашенското знаме там.
Следвашата спирка е за снимки с "оптическа илюзия". Съвсем съм забравила за тази "мода" и не съм подготвена. Настава едно лягане (на фотографите), нагласяне на обектите и субектите на фотографиите. В началото е забавно да ги наблюдавам, но скоро ми доскучава. Любувам се на гледките. Уверявам се, че това, което изглежда като снежна покривка, наистина е сол. Гидът дава всичко от себе си, всяка групичка, особено израелците, да се сдобият със снимки. Благодарение на него и ние имаме.
Гидът е на 23. Работи от 11-годишен. Започнал е с баща си и брат си в сребърна мина. Малко след това големият му брат загива при срутване в мината. Въпреки това той и баща му продължават работа там. На 16 е строителен работник. Когато е на 18 от туристически агенции го търсят да води групи, защото познава района на салара. Още е нямал книжка и когато го сприрали полицаи е давал рушвет, за да си затворят очите. Сега това е постоянната му работа. Почива единствено когато има проблем с колата. За да се справи с умората на тридневните турове, на третия ден дъвчи листа от кока с липта, която там наричат лехия. Въпреки тежките условия и високата смъртност в мините, местние, включително деца (къде са световните организации за зашита на детето?!!!) продължават да работят там. Заради заплащането - по-високо от средното за страната. Говорело се, че една от мините, е собственост на президента или на негови приближени.
Последната атракция е т.нар. остров. Incahuasi (домът на инката) е остров  през дъждовния сезон. Сега е хълм, покрит с кактуси. Не мога да се наситя на контраста с бялата шир. За да се изкачиш на острова се плаща вход (30 боливиана) и този вход "покрива" и тоалетната. Изкачването е малко, но заради височината се задъхвам и трябва да почивам едва ли не след всяка крачка. Т.е. ти се "взема дъха" в буквален и преносен смисъл.
Щастливи сме да се порадваме на залеза. Метерологичните условия сутринта бяха поставили въпросителна на тази спирка, но имаме късмет и можем да се любуваме на това тривиално, но красиво астрономично явление.
Това е Салар де Уюни в един ден. Каквото и да напиша ще е прекалено прозаично за това уникално за планетата място. Човек трябва да го види със собствените си очи. Думите тук са слаби. Поне за мен,
Търсим място за вечеря. Заведенията са два вида - скъпи за туристи и мизерни - за местни. След дълго обикаляне се спираме на едно, близко до хотела. Налага се доста да почакаме, защото има много други като нас. Избрали сме си телешки шницел с пържени картофи. Не е зле.
Наближава 10 когато се прибираме в хотела. Както са обещали радиаторът работи. Въпреки това в стаята е студено. Нямаме сили за баня. А топла вода има само в определени часове и човек трябва да си прави сметката кога да се къпе. В 12 без 5 биваме събудени с хлопане по вратата. Вземат ни радиатора. Били сме включили вентилатора му. Необосновано обвинение, но не сме в съда. За обикновения турист посещението на Салар де Уюни изисква малко жертви. Затварям си очите. Отново виждам солника.

Разходи:
- автобус: 270 боливиана/човек;
- хител: 200 боливиана/стая
- тур: 130 боливиана/човек + 20 боливиана/човек бакшиш
- вход за острова - 30 боливиана/човек
- вечеря: 55 боливиана/човек (5 са бакшиш)

Peru'2016: Bogota -> Lima

11.06.2016

Последни часове в Богота. Между музей на златото и фризура избирам второто - ако искам колумбийска прическа за колекцията, това ми е шансът. Подходът на фризьорката ме изненадва. За последен път са ме постригвали с машинка в детските ми години. Прощалната разходка из Канделария води до открития и изгубване, за да напрегне обстановката в последния момент. Традициите трябва да се спазват.
Познатият ни отпреди таксиджия държи да остави неприятно последно впечатление от страната. Въпреки първоначалните 2 уточнения на цената (30 000 песо), по пътя се опитва да изкопчи още 10 000, защото International Departures били по-далече от вътрешните. На краставичар краставици ще продава. Все едно не сме прекарали часове на това летище и не знаем как стоят нещата. Nomad е непреклонен, сумата не е голяма, но си имаме принципи - никакви отстъпки за тарикатите.
Отново летим с VivaColombia. Разочарованията са две - седалките са също толкова нагъсто, колкото и във вътрешните полети. Прекалили са. Лампите за нашия ред светят на предните. Отново не си с място, а трябва да се блъскаш, ако искаш място до прозореца. А аз искам. Nomad - не. Предпочита до пътека. Компромисното решение, което сме намерили е всеки да си сяда, където му харесва. Когато полетът не е пълен се случва между нас да няма друг. Все пак сме наследници на Бай Ганьо. Другата неприятност е, че храната на международните полети се плащала с долари. Не само нямаме и един долар, но са ни останали много колумбийски песо, а най-лошото е, че сме много гладни. Утешението ми докато е светло са гледките. Сметките от коя страна да седна са излезли верни - летим на юг, слънцето залязва на запад, т.е. място А е моето.
Кацаме доста по-рано от предвиденото. Но друга традиция е спазена - моят багаж е последен на лентата. Важното е, че е пристигнал.
Бакоматът отпуска само 400 сол, т.е. около 200 лв. Можеш да изтеглиш и долари,
Поръчала съм трансфер към хотела. Хотелът е избран по името - кога друг път ще отседна в The White House? Посреща ни Раул. Не може да ни обясни защо в Лима мирише толкова лошо - на кланица. Не било така в Мирафлорес. Има нещо неприятно сервилно у Раул и недоумявам защо nomad е щедър към него - вместо исканите 20$ USD му дава 100 S sol. На стената до рецепцията са залепени банкноти от различни страни. Сред тях е и наша петолевка с надпис "For Raul from Pancho. Friends forever."
В Лима правят впечатления две неща - има неприятна такса при плащане с карта. Доларът е широко използвана валута - поне в Лима, стига да не е в банкноти от 100.
Раул ни закарва до препоръчан от него ресторант. Безплатно. Изглежда лъскав и продължават да прииждат хора, а е към 22ч. Nomad е доволен от anticucho - било най-вкусното антикучо, което бил ял. Правело се от кучешко месо - "анти куче". Шегичка в негов стил. Аз ям ... спагети. След толкова време в Латинска Америка не мога да гледам месо. Латиносите са големи месари - ако могат да си го позволят (зависи от страната) - закусват, обядват и вечерят с месо. Както и в Испания пилето, рибата и морските дарове са ... вегетариански ястия.
Успяваме да изминем 8-те пресечки до хостела без да се изгубим. Разликата с Богота е набиваща се на очи. Тук спокойно се разхождаш по улиците късно нощем.
Много сме разочаровани от стаята. Недопустимо няма wifi (испанците го четат "вифи") в стаята. Шумно е. Но най-голямата "екстра" е, че отдушникът на тоалетната на рецепцията е към нашата стая. Обстановката наистина е "интимна"...

Colombia'2016: Cabo de la Vela (2)

7.06.2016

Nomad се събужда сецнат в кръста - не може да върви, стои прав, навежда. Боли го. Още предната вечер е решен да си тръгваме веднага. Съставяме план да видим каквото можем преди обяд и към 14ч да потегляме обратно към Санта Марта. На закуска обаче установяваме, че транспорт към Урибия имало само сутрин, когато местните се запътват натам по работа и за стока. Тогава виждаме и останалите гости - колумбийци и десетина французи. Тези последните са устойчиви към всякакви мизерни условия на настаняване и изхранване като опазването на кафето от мухи докато го пиеш, както се налага в случая. Междувременно съм се сдобила с раница, плетена на една кука - това, с което местните индианци Wayuu са известни в света. (Лично аз бях открила този сайт преди време, преди дори и да си помисля, че ще посетя Колумбия.) Раниците, произвеждани от Wayuu са от памучна прежда, докато тези от племената  Sierra Nevada de Santa Marta - arhuaca - и всъщност оригиналните раници - са от кози косми и вонят на пръч. Въпросната миризма никога не изчезва. Пред хостела ни мести баби и деца са направили имровизирана сергия с готова продукция докато продължават да творят и се опитват да привлекат купувачи. При неуспех го удрят на просия: "- Много съм гладна. Боли ме стомахът. Купи ми бисквити и Кока Кола". Кока-колата е явно от жизнено значение.
Уговаряме се със собственика да ни закара до някоя от забележителностите в района. Предлага това да е Пилон, до Фара било по-добре да се отиде привечер. Оставя ни и се уговаряме да ни вземе след час и половина. Nomad се настанява в една от импровизираните беседки, а аз се отправям към параклиса - хълм, от който се откривала гледка. Докато ме няма, nomad се забавлявал да подслушва разговора на двама местни младежи. Жените явно се купували. Клюките били - коя кой я купил, пък как се държал с нея, не я пускал да излиза, брат й я откупил обратно, после я продали на друг и вече имала 4 деца; друга била много глупава - правела секс без пари за разлика от трета, която добри пари си заработвала. Когато се връщам, към нас се приближава момче, предлагайки напитки и междувременно се осведомява дали съм ... майка на nomad, защото много сме си приличали...
Playa del Pilón е хубав - с червен пустинен пясък. Или е бил хубав преди някой да излее мазут по него. После се интересуваме как се осъществява контрабандата от Венецуела - дали по суша или и по вода. Отговорът е, че и по двата начина и да, този плаж са го използвали за целта.
Когато се отправяме към ресторанта за обяд установяваме, че не може току-така да обядваш или вечеряш когато си поискаш. Обядът е до 15ч, вечерята от 19:30 до 21. Предната вечер са ни нахранили по изключение извън работното време, но сега няма желаещи за това. Аз съм оптимист, че ще намерим друго място или поне отворен магазин и излизаме из селото. Създадено с цел еко-туризъм, то представлява улица, успоредна на брега с хостели и ресторанти от едната страна. От другата - по самия бряг има дървени навеси. Абсолютно пусто, всичко затворено, направо призрачно. И мизерно.
Отправям се към El Faro. Докато пилонът се вижда отдалече, за фара знам, че трябва да вървя наляво, но къде точно не е много ясно. На моменти се чувствам изгубена в пустинята и съжалявам, че съм отклонила 3 предложения да ме закарат на мотоциклет. Следвам епизодичните табели. Сигурна, че съм много близо, когато решавам да се връщам, притеснена да не замръкна по пътя. Ядосана съм на себе си, не съм успяла да го видя. Според рекламата мястото е много красиво по залез. Наближавам селото когато срещам две момчета с мотопеди и се спазарявам с едното да ме закара и да ме върне. Когато отиаваме вече има други туристи, очакващи залеза. До този момент слънцето се е скрило зад облаци. Хвърлям по един поглед и тръгваме обратно. Усещам красивия залез с гърба си. Но вече в селото, на брега на морето му се наслаждавам. Все още има любители на кайт сърфинга в морето. Мястото е много подходящо за този спорт - следобед и през нощта вятърът е много силен.
Видяла две от атракциите в района се чудя защо толкова ги рекламират. За мен основната причина да дойда е интересът ми към местното население, а не към природните красоти, доколкото ги има. Може пък Punta Gallinas да е била истината. Няма да узнаем.
Не успяваме да си уредим транспорт за следващия ден. Собственикът ни препоръчва в 6 да сме на пътя и да чакаме някой да мине и да ни вземе.
Водата е свършила. Има само за тоалетната, но не и на мивката и душа. Получаваме по кофа вода да се хигиенизираме. Водата е кът - носи се от Урибия.
За вечеря - отново риба. Докато чакаме, пиейки, както се оказа венецуелска бира, разбираме, че собственикът - единственият бял в селото, е любовник с трите момчета, които работят за него. После, докато nomad урежда сметката, едно от момчетата се усведомява първо, дали аз съм му майка и второ, дали трябва да работи или аз го издържам. Първото ядосва мен, второто - nomad, който се опитва да ме успокои, че при тях мъжете си вземат млади момичета за жени, т.е. ги купуват.

Разходи:
- закуска 9 000/човек
- транспорт до Pilón и обратно - 20 000 за двамата
- транспорт до фара и обратно - 10 000
- вечеря - порция риба - 20 000
- бира - 3 000
- нощувка - 35 000/човек

Colombia'2016: Cabo de la Vela (1): Santa Marta -> Cabo de la Vela

6.06.2016

Имаме 3 дни в Санта Марта преди полета за Богота. Дилемата е между парка Tayrona и Cabo de la Vela. За двете нямаме достатъчно време, макар паркът да се намира по пътя за Кабо де ла Вела. Най-голямата атракция от Санта Марта - Сиудад Пердида - сме я изключили. В момента официално е дъждовният сезон, а единственият начин за посещение на Изгубения град е 4-дневен трек. Не харесвам Санта Марта и искам да се измъкна от града и Кабо де ла Вела изглежда добро решение за това. Речено-сторено. От хостела ни извикват такси до терминала на автобусите. Очвакваме автогара, а ни стоварват на пътя в покрайнините на града. Таксиджията се опитва да ни "уреди" с трансфер до Риоача, но ние настояваме да пътуваме с автобус. Не заради удобството, а заради цената. Автобусите по крайбрежието отстъпват по класа на тези в планините. Обявеният wifi не работи изобщо, не посмявам дори и да надзърна в тоалетната. Очаква ни 3 часов път или поне така сме разбрали. Автобусът често спира - едни слизат, други се качват. За забавленията на пътниците се грижат амбулантни търговци. Освен традиционните храни и напитки, ти се предлага спасение на душата и лечение за тялото, junk food "без никакви компромиси с качеството" и пр. Минаваме покрай бананови плантации. Зърваме логото на Dole, мултинационална компания, известна с това, че в развиващите се страни използва пестициди, забранени за употреба в САЩ. Пресичаме и реки с кристално прозрачна вода. Вероятно има и плажове наблизо.
2 часа по-късно се оказва, че трябва да сменим автобуса. Не е ясно къде щяхме да се озовем, ако бяхме проспали съобщението. "Предадени" сме на другия автобус. В Riohacha сме качени в споделено такси до Uribia, където пък сме "поверени" на шофьора на пикап, който всеки момент предстои да потегли за Кабо де ла Вела. До този момент не сме и губили и минута за всяка смяна на превозното средство. Всичко е много добре организирано нищо, че няма автогари, а може би заради това. Уви, пикапът постоянно се товари - със стока и с нови хора. Товарачът със завидно търпение пренарежда и овързва новата стока. Основно се превозва вода - Кабо де ла Вела се намира в пустиня - но и безалкоххолни, хляб, маргарин, риба тон, тоалетна хартия, яйца, каквото се сетиш. Стоката е разпределена в каросерията между хората и по импровизирания покрив - построен със заварена метална решетка и дъски.
Товаренето се осъществява на нещо като пазар или по-скоро улици с магазини, будки, сергии.
Шарена е не само стоката, но и хората - продавачи и купувачи: преобладаващо представители на коренното население, т.е. индианци, но и потомци на преселили се араби, както и метиси - разликата е очебийна най-вече в чертите на лицето, както и в облеклото на жените.
Потегляме 3 часа по-късно. Ясно е, че не само ще изтървем планирата разходка за залез слънце, но и че ще пристигнем по тъмно. А уредена нощувка нямаме.
Преброявам 13 пътника, от които 7 в каросерията и двама върху багажа. Неизвестно как.
На излизане от града спираме да заредим. Бензиностанцията е импровизирана - от туби. Внос от Венецуела. Нелегален. Към стоката се добавя и бидон бензин. Коментирам. че това не е безопасно. Nomad ми отвръща, че на покрива има и 2 бутилки газ. Мисля си дано да няма пушачи.
По пътя асфалт не се забелязва. Не става ясно някога да е имало. Едва сме напуснали Урибия и на по-ръбат камък спукаме гума. За протокола - дясна задна. Усмихнатият до този момент шофьор - голобрад младеж на около 20, едър, с шкембенце, с прокъсани тениска и дънки, отзад на дънките има петна със съмнително кафяв цвят, не само цветът им подсказва произхода им, но и роякът мушици, следващи го неотлъчно - увисва нос. Явно не си пада по смяна на гуми. Гума имаме, но не и пълен комплект гаечни ключове. Първият болт се счупва вместо да се отвие. За разслабването на другите се използва вода. Питейна. В торбички. Тази в бутилки е по-скъпа. Но единият болт е по-голям от останалите - излишно е да уточнявам, че и болтовете и джантата са ръждясали - и за него нямаме ключ. По-голямата част от другите участници в движението ни подминават. Местните спътници се опитват да стопират по-големите коли, които евентуално биха имали такъв ключ - автобуси, камиони. Автобусите не само не спират, но и увеличават скоростта, когато ни подминават, предполагам като мерка за сигурност срещу въоръжено нападение. От друг пикап вземат още един крик - нашият е претоварен и преценяват, че един крик е недостатъчен. Познат донася липсващия ключ, гумата е сменена и потегляме.
Вече е тъмно. Казах ли, че е пустиня. Кактусите са като тези в Мексико или подобни. От един момент нататък съм сигурна, че път няма, а се шофира по пясъчни дюни. Усеща се, че морето е близо.
Преди да сме пристигнали се започва спиране и разтоварване на хора и стока. В единични къщи насред пустинята. Къщи е силно казано. Дървени постройки. Ток, че няма, знаем. Но и генератори не се забелязват. Nomad видимо е посърнал.
В града или в селото, светлина вече има. От генератори. Всички останали са разтоварени. Това отнема около час. Идва и нашият ред. Оставам при багажа докато nomad проверява хостел от Lonely Planet. Излиза вбесен - не ставало. Отиваме при друг, препоръчан от шофьора - бил още по-зле. Връщаме се в първия, пълен с ентусиазирани бакпакъри. Чакаме да ни почистят стаята. Не можело да вечеряме през това време - ресторантът бил вече затворен. Водят ни в стаята. Домакинът ме гледа странно като установявам, че няма вода на мивката в банята. Нали имало на душа. Едва сме свалили раниците от гърбовете си когато чуваме подозрителен шум от съседната стая. "Стая" не е точно наименование. Дели ни "стена" от тръстика или нещо подобно. Решаваме, че дамата изпитва някакъв неземен оргазъм, когато nomad изкрещява "плъх". Това, което сме взели за екстаз всъщност е било от ужас и кавалерът е изритал въпросния гризач в нашето помещение. Изморена съм и ми се спи, а и не вярвам да намерим по-добро място, но nomad е непримирим, че няма да спи с плъхове. Напускаме. Препоръчват ни друг хостел. Видели сме го от пикапа преди това. За него е била повечето стока, която сме доставили. Имат свободно бунгало. Пак е от тръстика или нещо подобно, но с прагове на стените, в банята има плочки и вода на мивката. Ресторантът му също е затворен, но като виждат, че се запътваме навън, по-търговски ориентираната жена, вероятно собственичка, преосмисля и го "отваря" за нас. Всичко приключва благополучно. Мога да спя. През нощта се събуждам. Nomad свети с челника. Имало неидентифицирани насекоми, които го нападнали.