Грузия+Армения'2013: 4.Гори

- Защо отивате в Гори? - пита ме жената до мен. - Заради музея на Сталин?. Аз не го харесвам - допълва тя, след като отговарям, че Уплистсикхе е моята цел. Разговаряме във влака. Избрала съм това превозно средство не защото е било любимото на въпросната политическа личност, а защото не се виждам да се кача на ескалатора на метрото с чантата, а още по-малко съм виждала някой да пренася обемист багаж с маршрутка. Изобщо тук не се виждат хора с много багаж. За закупуването на билет си трябва паспорт. Питам на кой коловоз е влакът. Таблата се обновявали на 5 минути. Има два вида табла. Едното е двуезично, но показва пристигащите влакове. Другото е за свободните места във влаковете - разбирам само това, защото останалото е на грузински. (Както пред полицейското управление за чужденци в София имаше едно табло с Информация/Information и след това само на български. Поне беше така преди няколко години). Останалата маловажна информация като на кой коловоз е съответният влак я съобщават на грузински. Добре, че мацката на гишето в крайна сметка ми я каза. После я чух и на английски да говори със следващите клиенти. Моят влак е от социалистическата ера. Иначе явно са го поддържали, но старото си е старо. Обичам да пътувам с влак. С уговорката, че е на Renfe. Влакът на съседния коловоз е по-модерен. Жената до мен е лекарка. Работи в Гори и се прибира 2 пъти седмично в Тбилиси. Черпи ме с бонбони. От там тръгна приказката.
Много трудно намирам пансиона. Много хубава двуетажна къща. Отвътре. Отвън не ми е направила впечатление. Обзавеждането ми харесва. Собственичката е била лекарка. В сравнение с медицината сегашното й занимание й се вижда лесно. Обяснява ми вариантите да стигна до Уплистсикхе. Избирам последния, с такси, не само до Уплистсикхе, но и до две църкви. Таксито пристига след 10 грузински минути. Бях се запознала с израелката, която е била в моята стая преди мен и си чака десетте минути за нейното такси. Шофьорът е приятен. Наела съм го за 3 часа и доста информация обменяме през това време, въпреки че аз не съм от най-приказливите хора на планетата. В много неща съвременните Грузия и България си приличат. Няма работа. Тук работа имало само в полицията или в армията. Или в някакъв бизнес като него самия. Работи от 7 до 23ч. Плаща 8 лари на фирма, за да получава повиквания. Още 20 лари за бензин, т.е. 28 лари разходи на ден. Ако успее да изкара отгоре е добре. Имат емиграция. Колкото грузинци са в страната, толкова и странство. Например синът му със семейството си е във Франция и му праща пари. Там изкарва 2300 евро и от тях 300 отиват за баща му. Взел е кредит с 25% лихва. Тук не е както при вас в Европа. Въздържам се да питам последно Грузия в Европа ли е или не. За него явно не е. Искат им визи и за Европа, и за Русия. Не успявам да излъжа колко ми е заплатата. Тук толкова получават президентът и министрите. Друга тема за сравние са езиците ни. Вие нямате "ч". Как да нямаме, имаме казвам. Ами не, това е "ч". Честно казано не правя разлика между двата звука, които издава. Демонстрира ми всеки странен звук в грузинския. Затова имали 33 букви в азбуката. Смее се, когато оборвайки го, че българският е мек като другите славянски езици, му цитирам руснаците, че българите сме говорили руски като грузинци. (Тук се имали предвид други българи, не мен.) Или как наричаме легналия полицай. Те присветват с фарове за поздрав. Това с предупреждението за катаджия е било през социализма. Сега имали само патрулки, няма "засади". Междувременно съм посетила Гори Джвар (Джвар означава кръст), Уплистсикхе  и Атени Сиони. Малко снимки:
Gori Jvar:

От там можело да се види половин Грузия:

Ateni Sioni:

Uplistsikhe:

Връщаме се в Гори, слизам в стария град. Къщите изглеждат добре, но са празни: 

Това е музеят на Сталин. Въпреки, че имах доста свободно време в Гори, се въздържах да го посетя:

На пазара винаги има специфики:

"Тоалетната" там надмина всичко, което съм виждала в България и в арабския свят. Трябваха ми часове, за да се възстановя. Достигна усещането, когато като малка баба ми искаше да й помагам да разфасова една сърна.
Продължавам към крепостта. Тя изглежда по-добре отдолу.

Малко гледки отгоре:

На връщане срещам младата двойка с бебе на няколко месеца в количка, които видях и в Уплистсикхе. Ето това се казва ентусиасти. Количката и на двете места трябва да се носи на ръце.
Още малко снимки:

Пак търся къде съм отседнала. Пак голямо лутане. Утре отивам на гарата с такси! Следваща спирка: Кутаиси.

Грузия+Армения'2013: 3.Мцхета

Исках да тръгна рано от пансиона и да пропусна закуската, за да спестя време, но не можело. Грехота е. Как така без закуска. Ти закуси, а после ще правиш, каквото ще правиш. Има време. Ей къде е Мцеха. Нямам голям избор. Уж бях отстояла на Марина, но тя изпрати мъжа си, след като се разбра, че вратата на двора е заключена и не мога да изляза.
Та закусвам. С двама германци, които ще обикалят както си трябва - 3 седмици в Грузия и 3 в Армения. Успях само една плаха усмивка да предизвикам у господина, когато оплаквайки се, че не говорели езика, аз попитах кой език очаква да му говорят, берлински ли. Вече приключвахме, когато Марина дойде с новината, че са предупредили за буря в 4ч и аз да побързам да се върна преди това в Тбилиси. Но най-важното от сутринта е, че не само опитах хляба (много е вкусен!!!), но и го снимах с господина.

Казваме си довиждане и аз се запътвам към хостел на 2 пресечки разстояние, за да си оставя багажа и да хукна към Мцхета. Посреща ме американец от Лос Анжелис, който последвал мацка до Грузия, а не до Джорджия. Уреждаме детайлите и с метрото пристигам на спирка Дидубе, откъдето трябва да тръгне маршрутката за Мцхета. На мен ми изглежда невероятен хаос, но явно има огранизация. С питане и до маршрутката за Мцхета се стига. Но трябва да изчакам следващата, защото текущата вече е пълна. Не чакам много, може би 10 минути и потегляме. Очаквах да е нервно карането, като софийските маршрутки, които се радвам, че вече не се налага да ползвам. Но не, всичко е добре. Малко практическо инфо: ако си на началната спирка не може да дадеш пари на шофьора, трябва да си купиш билет от будката. А ако спреш маршрутка по пътя й, плащаш като слизаш. Цената до Мцхета е 1 лар.
Пристигам и веднага отивам в катедралата. Има табло-маркировка на ЮНЕСКО. Не ме пускат да вляза. Не мога да мина само със забрадка, трябва и пола. Може да се снима и вътре. Дори със светкавица.

Един чичка ми предлага такси до Джвари (благодаря, Гули, за поправката в произношението), малко се сопва когато питам за цената - ще платя накрая 20 лари, което е изгодно за мен). Тръгваме. Едната му ръка е на клаксона през цялото време. В момента, в който зърва Джвари, се кръсти 3 пъти. Едно рисково изпреварване на завой без никаква видимост. Пристигаме и правя снимка на една двойка. Разменяме няколко думи, стандартното - откъде си - от България, радват се хората, а вие? - от Израел - о, да, била съм там, много ми хареса. Ама ние те видяхме в Тбилиси. Връщат ми услугата за снимката. Та от това пътуване и от тази страна ще имам снимка за архива. От много други нямам доказателство, че лично съм била там.
Фотогенично си е Джвари, но отдалече, кацнало на хълм.

Но гледката от там към река Мтхвари е впечатляваща:

Минавам набързо през манастира, или по-скоро църквата му, Самтамвро:

С помощ на местни вземам маршрутката за Тбилиси (всички надписи на маршрутките са на грузински). В 2ч съм в квартала и срещам случайно Марина. Опитала съм квас. Сиеста. Излизане в центъра на Тбилиси с две цели - намиране на поща, посещение на националния музей. Първата задача не успявам да изпълня. Ако има пощи, то те са маскирани. Музея го минавам с маратонско ходене. Удължили са работното време от 17:30 до 18ч. Златото е впечатляващо. Ние си имаме траки, грузинците - колхи. Друга тема е съветската окупация. Само част от надписите са на английски. Не ми става ясно как така си ги окупирали, а после изведнъж грузинец е бащата на народа, или там, каквото се пада. На връщане вали веднъж. Реших, че това е очакваната буря. Докато се разхождам по "Давит Агхмашенебели" завалява пак. Вече е буря. Уж се бях скрила,  но съм цялата мокра. Добре, че са влезли и са ми затворили прозореца на стаята в хостела. Пак е американецът. Скучае. Предлага ми чай, впечатлен е, че пия бира. Показва ми още една марка, която ще търся утре. Това е той http://www.imdb.com/name/nm2535459/ .

Толкова за днес. Утре рано се надявам да продължа за Гори.

Грузия+Армения'2013: 2.Шляене из Тбилиси

Времето обещава да е слънчево, но ... утре. Днес е според прогнозата. Позволявам си да се излежавам повече днес. Не много, зашото тук са с един час напред от биологичния ми часовник. През лятото. През зимата сигурно с два.

Решила съм да опитам закуската. Явно все пак съм най-ранобудната. Марина започва да сервира. Притеснено попитах дали всичко това е за мен. Да!

Как ли си похапват за обяд или за вечеря. Хлябът има много интересна форма. Трябва да го снимам. И да го опитам. По-късно днес ми миришеше на хляб. Както в детството ми.

Тръгвам по маршрута от вчера. Първо по "Марянишвили". Поне две пресечки на тази улица са с магазини за хранителни стоки. Почти един до друг. Има и едва баба с буре с "квас". Сърди се, когато се опитвам да я снимам. Мисля да го пробвам, но от сутринта ли? Като казах, че съм очаквала да е по-лъскаво в Тбилиси, не бях съвсем права. Още снощи ми направи впечатление "Давит Агхмашенебели". Но за това после. Продължавам по, както го нарекох, Лъвовия мост. Защо ли? Ето защо:

И след малко се озовавам на бул. Руставели. Началотото й не е много впечатляващо, но след това се поправя. Малко ми е досадно вмъкването на снимки, затова ще ми повярвате. То и повествованието доскуча. Та след шляене насам-натам и спиране тук-там за снимки ситгнах до новия мост (на мира) над река Мтквари, която незнайно защо в България я наричат река Кура. (в Уикипедия пише защо).

Върнах се обратно до лифта. Много практично в Тбилиси използват картата за метрото. Купуваш си карта за 2 лари и след това си я зареждаш с пари и си пътуваш с нея. Та и за лифта се използва. Бях чела, че се употрeбява и в автобусите, но това още не е изпробвано. (Първо пътуване с метрото 0.50 лари, лифт - 1 лар; 1 лар е приблизително 1 лев). Основната забележителност освен панорамата над Тбилиси е Майка Грузия:

(Вторият кадър е малко непредставителен, но зад мен беше пропаст, така че не приемам критики)

Ето малко панорамни снимки (тук може да ме критикувате, колкото искате)

След това слизане по стълбите, кафе до хамама и обратно покрай джамията нагоре към крепостта Нарикала.

Да ви кажа: вътре в крепостта няма път до лифта. Аз проверих. След това палих свещ в църквата и притесних сватбарите. Не съм снимала още хора тук. Не ми е удобно. Обратно с лифта и имах да наваксвам с църквите. Първо - Метекхи. 

От там има гледка обратно към крепостта:

След това тръгвам катедралата Тсминда Самеба (Може би Тсминда значи катедрала, не знам). Е тук се пребих. От някаква неравност на тротоара. Местните ме гледат обидено. Продължавам куцукайки. Не само катедралата е огромна. Цялото пространство около нея усилва представата за мащабност. Но все пак е стилно, доколкото аз разбирам.

Следва спускане до президентския дворец, после през неяъобразимо тъмен и страшен подлез (не знам какво правеха тези там, в които щях да се блъсна),  малко лутане и излизане обратно на "Руставели". Църквата там вече ми се струва малка. Пробвам метрото за 2 сприрки. Не знам на каква дълбочина е. Трябва да има сайт с класация. Асансьорът е само един и ми се вие свят като гледам надолу. Там табелата е много разбираема. Излизам на "Давит Агхмашенебели". Тук всички къщи са хубави и с оправени фасади. Изобщо в Тбили тече реконструкция. Сигурно след 5г ще е много представителен град. Оше малко снимки за финал:

Грузия+Армения'2013: 1.На път за Тбилиси. Пристигане.

Полет през Истанбул. Усмивката и желанието за пътуване се връщат с качването на самолета. Има закъснение 30+мин при излитане, но явно Турските Авиолинии правят разписанията с голям запас. Гледам началото на Stoker и кацаме. Дори транзитните пътници минават през проверка за сигурност. От 3 ленти работи само едната. Имам 40 мин до часа за отвеждане на пътниците за Тбилиси, отбелязан на бордовата ми карта. Номерът на изхода липсва. Виждам на едно табло - изход 222. Доста далече от изход 300+, на който съм кацнала. Тълпи, тълпи. Със сигурност не е най-голямото летище, но тълпата е впечатляваща. На изход 222 няма информация за очаквания полет. Надземният персонал е много нелюбезен. Вижда те, че искаш да питаш нещо, но започват да си говорят помежду си. Явно не е моят изход. След малко на таблото се появява Тбилиси: изход 303. 15 минути не ми стигат да се добера обратно. Карам се с хората, които стоят вляво на ескалаторите. "Немското" ми възпитание понякога е много неприятна за околните моя черта. Това с ескалаторите много ме дразни и в България. И там се карам. Бързането е било естествено напразно. Полетът има 10 минути закъснение. Първоначално. Преобладават германци. Даже почетох малко "Франкфуртер Алгемайне Цайтунг", за да се влея в атмосферата. От всичките ми опити с чужди езици, вече 4 на брой, този беше най-усешният. Беше. Подремнала съм още преди да излетим. Пак закъсение. Поне с 35 минути. Но по някое време капитанът се похвали, че ще пристигнем дори по-рано отколкото е по график. На този полет им разбирам англйския. За разлика от предния, когато само по интонацията предполагах, че не говорят вече на турски. Изисках си вегетарианското ядене. Можело, ако си поискаш. Даже ти го носят надписано. До мен седи сърбин, съдейки по книгата, която чете. Приятна изненада - багажът пристига с мен. Бях си намислила да взема поне бельо и тениска в ръчния багаж, но естествено забравих. Момчето от туристическата информация е любезно. Неприятно е, че полетът Тбилиси-Местия не се изпълнява. Ходенето до Ушгули става проблематично. Надявах се поне в едната посока да летя. Отказала съм предложението от къщата за гости, в която съм резервирала 2 нощувки, да ме вземат с такси от летището. Там геройски отказвам на таксиметровите шофьори. Много са настоятелни. Не за друго, а за да видя как се справям в новата среда. С такси не научаваш нищо. Видяла съм, че рейс 37 отива до централната им гара, а пансионът е наблизо. Купуваш си билет на автобуса за 50 "копейки" (наистина си наричат така тетрите), но трябва да имаш 50 тетри, не можеш да развалиш. Очакваното 20-минутно пътуване ми се видя много дълго. Бях запомнила горе-долу коя улица е моята. Наистина горе-долу, т.е. почти никак. Чистият до момента град заприличва на кой да е арабски или на българската столица. Започвам да разбирам чужденците в България. Тук, ако има изобщо табели на улиците, то те са на грузински. Ядосана съм на себе си затова, че не съм си дала зор да науча азбуката. Отново не съм доволна от моя навигатор. Никаква работа не свърши, само получих предупреждение, че тази услуга ще ми е скъпа. А уж съм си свалила картите. Питам тук-там. Някои са нелюбезни. Повечето се опитват да помогнат. Още на летището съм се престрашила да говоря на руски, моя версия. Но помага. Много. Намирам улицата, но къщата за гости ми се вижда много далече. Почти не ми остава време за разходка. Още като излизам се смрачава, а после става тъмно. Постоянно се чудя дали съм на прав път. Очаквах да е по-лъскаво. Странно е. Само така мога да го опиша. Наистина много се кръстят при виждане на църква. Първо забелязах чичката пред мен в рейса. А на връщане от кратката ми разходка един дядо първо се кръсти десетина пъти, тръгна, направи 3 крачки и яно реши, че не се е кръстил достатъчно, та поспря да повтори процедурата. И аз ще започна да се кръстя. След всяко успешно пресичане. Тук сравнително рядко има "Зебра" в сравнение със София или по' на запад. Но това нищо не значи. "Зебрата" тук е направо опасна. Гледах как един татко с двете си деца пресича. Явно добре възпитани. Глезено дете - след малко го няма. Не преувеличавам.