22-23 март 2014
Този срамен пропуск трябваше да бъде отстранен. Толкова години ми трябваха да стигна до Видин.
Трудно ставане в 6 без 15. Странно, обикновено щом е за път съм винаги готова. Много мързелива съм станала. Такси до Централна гара. През последните години я избягвам когато мога. Не че Подуяне е по-малка мизерия, но до там стигам пеша и прекарвам минимално време преди тръгването на влака. Но Централна гара изглежда срамно зле. Основен ремонт е неотложен. Опашки за билети на всички гишета. Руснак се опитва да си купи билет за отиване и връщане. Продавачката не го разбира без помощта на хора от опашката. А това е руски, какво ли е, ако чужденец се опита да си купи билет на английски. В павилионите в подлеза се продава всичко, дори сирене, кремвирши. Чудя се кой ги купува, но веднага се намира един за парче кашкавал и няколко кремвирша. На перона фотогенично, светлината е подходяща за снимка-шедъовър. Влакът е пълен. Предлагам на жената до мен да й помогна да си качи багажа върху багажника, за да й е свободно на краката. Отказва. Плаче. Изпраща я единият син. По телефона заръчва на другия, също в София, да отиде при брат си да си вземе храна. От по-нататъшните й разговори разбирам, че е от някакво село до Видин. Така и не разбрах защо плаче. Влакът още не е потеглил, но вече има хора, наизвадили санвичи. В близките около два часа вони, та не се трае, на някакъв миризлив кашкавал. Сигурно подобен на този, който продават на гарата. Спомням си, че колегата ми е разказвал за "мазния влак" - влакът от Северозапада за София, в който се пренася много ядене, предимно мазно. Малко ме дразни, че водят Северозапада най-бедния район в България. Да не би югоизточна България да е по-добре. Със сигурност не! Но колегата не много на шега предния ден ми е казал, че се притеснява за моето ходене в "Дивия Запад", след като съм споделила с него плановете си. "Да, там има много индианци". Минаваме Лакатник. Аз харесвам района след това, а не Лакатнишките скали. Белият варовик, как Искър прорязва планината, как пътят минава през издълбаните в скалата проходи. Враца. Природата е много красива. Но човекът се е намесил с кошмарно грозните панелни блокове. Влакът се поизпразва. За мен вече става интересно, нови територии. Преди това съм ходила само до Белоградчик с кола. Четири "мацки" си купуваме мента и мастика от селски хоремаг. Ама това е друга история. Дърветата са цъфнали. Гарите западнали. Идея за фотографска изложба: "Гарите на България". (Тази в Зверино има "око" както къщите в Трансилвания).
Пристигаме във Видин навреме. Настаняването в хотела е след 2ч и решавам да се поразходя преди това за добиване на първо впечатление. Централният площад е хард соц, дори библиотеката прилича много на бившия партиен дом в Бургас. Но приликите са дотук!
Стамбул Капия с дървото-мартеница:
Честно казано ми липсват кафевите табели. Разглезен турист съм. Решавам да продължа през капията и не след дълго се озовавам до църквата Св. Николай, мавзолея на Антим I, джамията (и библиотека Осман Пазвантоглу и Видинската митрополия. Усеща се, че е "сиеста". Само в двора на джамията се вижда, че работи някой. Продължавам да твърдя, че българските мюсюлмани са най-работните хора в държавата. Ако не ми вярвате - справка: Голямата екскурзия. Човекът веднага идва при мен, развежда ме из джамията, позволява ми да снимам, обяснява ми, че това е единствената джамия в света с изображение на сърце, изразяващо почитта към родителите, кани ме отново да посетя Видин и се връща към работата си.
В Крайдунавската градина решавам, че имам нужда от навигация. Хм, според GPS-а аз съм във Видин, Румъния. Не са открити забележителности. Продължавам по продължението на реката. От време на време минава някой шлеп. Синагогата! Голяма и красива сграда. Била е някога. Сега е красива развалина. Как да не те боли! Оградена е.
Хубаво пране:
Стигам до Баба Вида и до "Видин - на Дунава верния страж":
Наближава 2 и се запътвам към хотела.
По пътя има "екстри":
Кръстата казарма:
Колело, спряно пред пенсионерския клуб, от който се разнасят песни:
Дървото в детска градина:
Хотелът ми е до джамията в много красивата сграда на бившата баня. Стаята не е нещо особено. Ранното ставане и жегата си казват думата и решавам, че ще подремна.
Имам час и половина до затварянето на забележителностите. Отравям се към Кръстата казарма. Изглежда също толкова затворена като преди час-два. На гишето за Баба Вида питам мацката. Ами, след ремонта е затворена вече за посещение. (???!!!Българска работа). Но Конакът работи и в неделя, уверява ме тя. Тюхка се, че трябва да си обновят страницата в интернет. Е, решавам да посетя крепостта, макар по план това беше оставено за неделя.
Прави ми впечатление, че има чужденци на групи по 3ма-4ма.
Обратно:
Откривам катедралата. Упътването беше - да питам някой местен за мола. "Защо за мола?", мислейки си, ех и тук мол-култура. Но отговорът ме изненадва приятно: "Ами защото имаме много църкви."
После откривам и Конака
Но светлината в училището ме привлича повече:
Отново на централния площад. Да няма грешка за коя партия се гласува традиционно в Северозапада:
На пристанището е оживено. Круизната гемия си заминава. От двете страни на "барикадите" се наблюдават. Напомня ми на зоологическа градина. Явно това е събитието на вечерта за местните. Питам един от местните, изглеждащ мой връстник, за възможностите за "разходка с лодка" по Дунава. "Ами няма. Само круизи с немци. На нас не ни дават да се качваме. А преди", и очите му светват, "имаше Ракети до Русе." (Предполагам, че става дума за комети).
Маневрата на 500 метровия съд в може би километър широката река е документирана:
Вечерям в най-доброто приближение на корито във водата. Изненадващо вкусно и евтино. Гледката:
Ден 2, неделя. Късно ставане след близо 10часов сън. Кой казва, че не може да се спи на ново място? Много хубаво се спи. Може да е късно по моите представи, но в градината е още празно:
По-късно броят на спортуващите се увеличи, но като цяло хората с наднормено тегло преобладават.
Т.к. ми писна вече да пиша - накратко: денят беше горе-долу затвърждаване на наученото от предния. Успях да посетя само катедралата по време на литургия. Конакът има двойна врата - и двете врати бяха отворени, но не се виждаше никой, не отговориха на позвъняването и не посмях да вляза, да не извикам СОТ. Според работното време на вратата почиват и в неделя, и в понеделник. Археологическият музей също беше затворен, дори работно време няма. В туристическия център имаше 5! младежа, които се задоволиха да ми дадат разпечатана карта на града и толкова. Обядвах на съшото корабче. Пих кафе на 3 различни места. Ползвах безплатния нет в Крайдунавската градина и този на хотела. Като обобщение: градът е много приятен, има потенциал да се направи истинска туристическа дестинация. Направили са нещо, но има страшно много работа за вършене
Още снимки:
Този срамен пропуск трябваше да бъде отстранен. Толкова години ми трябваха да стигна до Видин.
Трудно ставане в 6 без 15. Странно, обикновено щом е за път съм винаги готова. Много мързелива съм станала. Такси до Централна гара. През последните години я избягвам когато мога. Не че Подуяне е по-малка мизерия, но до там стигам пеша и прекарвам минимално време преди тръгването на влака. Но Централна гара изглежда срамно зле. Основен ремонт е неотложен. Опашки за билети на всички гишета. Руснак се опитва да си купи билет за отиване и връщане. Продавачката не го разбира без помощта на хора от опашката. А това е руски, какво ли е, ако чужденец се опита да си купи билет на английски. В павилионите в подлеза се продава всичко, дори сирене, кремвирши. Чудя се кой ги купува, но веднага се намира един за парче кашкавал и няколко кремвирша. На перона фотогенично, светлината е подходяща за снимка-шедъовър. Влакът е пълен. Предлагам на жената до мен да й помогна да си качи багажа върху багажника, за да й е свободно на краката. Отказва. Плаче. Изпраща я единият син. По телефона заръчва на другия, също в София, да отиде при брат си да си вземе храна. От по-нататъшните й разговори разбирам, че е от някакво село до Видин. Така и не разбрах защо плаче. Влакът още не е потеглил, но вече има хора, наизвадили санвичи. В близките около два часа вони, та не се трае, на някакъв миризлив кашкавал. Сигурно подобен на този, който продават на гарата. Спомням си, че колегата ми е разказвал за "мазния влак" - влакът от Северозапада за София, в който се пренася много ядене, предимно мазно. Малко ме дразни, че водят Северозапада най-бедния район в България. Да не би югоизточна България да е по-добре. Със сигурност не! Но колегата не много на шега предния ден ми е казал, че се притеснява за моето ходене в "Дивия Запад", след като съм споделила с него плановете си. "Да, там има много индианци". Минаваме Лакатник. Аз харесвам района след това, а не Лакатнишките скали. Белият варовик, как Искър прорязва планината, как пътят минава през издълбаните в скалата проходи. Враца. Природата е много красива. Но човекът се е намесил с кошмарно грозните панелни блокове. Влакът се поизпразва. За мен вече става интересно, нови територии. Преди това съм ходила само до Белоградчик с кола. Четири "мацки" си купуваме мента и мастика от селски хоремаг. Ама това е друга история. Дърветата са цъфнали. Гарите западнали. Идея за фотографска изложба: "Гарите на България". (Тази в Зверино има "око" както къщите в Трансилвания).
Пристигаме във Видин навреме. Настаняването в хотела е след 2ч и решавам да се поразходя преди това за добиване на първо впечатление. Централният площад е хард соц, дори библиотеката прилича много на бившия партиен дом в Бургас. Но приликите са дотук!
Стамбул Капия с дървото-мартеница:
Наближава 2 и се запътвам към хотела.
По пътя има "екстри":
Кръстата казарма:
Колело, спряно пред пенсионерския клуб, от който се разнасят песни:
Дървото в детска градина:
Хотелът ми е до джамията в много красивата сграда на бившата баня. Стаята не е нещо особено. Ранното ставане и жегата си казват думата и решавам, че ще подремна.
Имам час и половина до затварянето на забележителностите. Отравям се към Кръстата казарма. Изглежда също толкова затворена като преди час-два. На гишето за Баба Вида питам мацката. Ами, след ремонта е затворена вече за посещение. (???!!!Българска работа). Но Конакът работи и в неделя, уверява ме тя. Тюхка се, че трябва да си обновят страницата в интернет. Е, решавам да посетя крепостта, макар по план това беше оставено за неделя.
Обратно:
Откривам катедралата. Упътването беше - да питам някой местен за мола. "Защо за мола?", мислейки си, ех и тук мол-култура. Но отговорът ме изненадва приятно: "Ами защото имаме много църкви."
Ден 2, неделя. Късно ставане след близо 10часов сън. Кой казва, че не може да се спи на ново място? Много хубаво се спи. Може да е късно по моите представи, но в градината е още празно:
Т.к. ми писна вече да пиша - накратко: денят беше горе-долу затвърждаване на наученото от предния. Успях да посетя само катедралата по време на литургия. Конакът има двойна врата - и двете врати бяха отворени, но не се виждаше никой, не отговориха на позвъняването и не посмях да вляза, да не извикам СОТ. Според работното време на вратата почиват и в неделя, и в понеделник. Археологическият музей също беше затворен, дори работно време няма. В туристическия център имаше 5! младежа, които се задоволиха да ми дадат разпечатана карта на града и толкова. Обядвах на съшото корабче. Пих кафе на 3 различни места. Ползвах безплатния нет в Крайдунавската градина и този на хотела. Като обобщение: градът е много приятен, има потенциал да се направи истинска туристическа дестинация. Направили са нещо, но има страшно много работа за вършене
Още снимки:
