23.09.2014
Разходката до Валпо остана за последния ден в Чили, което малко ме притеснява - да не би да си изтърва полета на следващия ден. В Сантяго е мрачно, дъждовно и хладно, а в такива дни трудно се излюпвам от леглото. Предната вечер Клаудия, след съвет с другите как е най-лесно, ме е упътила да отида с метрото до спирка Pajaritos и от там да взема рейс, Трудното в случая е да намеря спирката на метрото. Няма друг такъв заплес като мен.
Автобусите до Валпараисо са на 15 минути. Всяка компания си има отделно гише. Ако нямаш предпочитания коя да използваш, гледаш на таблото кой е следващият автобус и отиваш на съответното гише за билет. По отношение на организация и точност, Чили наистина създава усещането, че си някъде в Западна Европа.
Валпараисо ме посреща слънчево усмихнат. Въоръжена с карта от информационното бюро на автогарата, потеглям пеша към центъра.
Гледайки картата оставам с впечатлението, че ако вървя по булеварда, ще изляза на пристанището и от кея мога да се кача на лодка за разходка. Да, ама не. Успявам да подмина и пристанището, и централния площад и да достигна някакъв плаж и най-накрая да видя вода. Усещането да има море/океан, а да не може да го видиш, ме изнервя до край.
Връщайки се, установявам, че площадчето, което съм подминала, е всъщност главният площад Plaza Sotomayor.
Вече горе, доброто настроение ми се възвръща. Това, което прави градът уникален са множеството хълмове, осеяни с къщи, боядисани в различни цветове и графити. Приятна шаренийка,
Урок по испански за утоляване на глада в местната "баничарница" (където се продават емпанади, empanadas, основната ми храна през престоя ми в Чили)
Приложение на старата ви вана:
И обещаните графити, които са навсякъде:
Нов поглед към главния площад:
Кея го откривам едва привечер. Минавайки покрай магазините за сувенири (търсят се магнити за сестра ми), единият от продавачите много настойчиво, но не нахално, ме кани да вляза в магазина си. Опитва се да намери български лев на стената си, но между румънската лея и турската лира се установява пропуск в лицето на националната ни валута. Подарява ми липсващите монети от 1 песо, допълва с издания от времето на Пиночет и т.к. нямам лев да му обогатя колекцията, иска да ме прегърне. "Прегръдки давам безплатно" му отговарям без много-много да мисля. Това, което не очаквам е да ме вдигне, имайки предвид, че килограмите са ми колкото неговите. Посъветва ме да се върна на хълма да снимам залеза, но аз бързам да се прибирам в Сантяго.
Ето как изглеждат тролейбусите, съжалявам, че не се возих с тях:
Отправям се към метростанцията, решена да пробвам градското метро. Увещанията на продавча, че с автобус ще ми излезе много по-евтино (за метрото трябва да се купи магнитна карта, която да се зареди с определена сума), не ме разколебават и не след дълго съм в автобуса.
И стигаме до момента, заради който искам да разкажа за този ден. Не гледките във Валпараисо ще се отпечатат в паметта ми, а връщането в Сантяго.
Избрала съм си място до прозореца. Вдигам съседа, който явно недоволен, че няма да се пири на две седалки, се мести назад. Малко след като излиаме от Валпараисо, автобусът спира. Предният автобус се е развалил и се качват хора от него - само колкото свободни седящи места има. До мен сяда един от тях. Мъж, на видима възраст 50+, с отруден вид, скромно облечен, но чист и тих. Разменяме по някоя дума и той разбира, че съм чужденка (през цялото време в Чили ме мислиха за местна докато не кажа едно изречение, тогава минавах за бразилка заради гърленото ми "р", а и заради търсенето на думи на испански). Разменили сме 2-3 изречения. Стигаме в Сантяго, автобусът спира и доста хора слизат. Аз питам съседа дали това е последната спирка, той отрича и аз си оставам на мястото. Потегляйки, разпознавам, че това гарата, откъдето съм взела сутринта автобус за Валпо. Минава 10 вечерта, тъмно е. Питам го дали има метро на последната спирка, той потврърждава, успокоява ме, че линията на метрото, която минава там ми върши работа и слиза. Аз се замотавам с багажа си. Слизам от автобуса и го виждам да ме чака. "Аз съм бил в чужбина и знам, че е трудно за един човек да се оправи в чужда страна, когато не познава обстановката." Съгласявам се, че винаги има някакви детайли, които са различни. Слезли сме на Terminal Alameda, централната автогара. Не само ме придружава до станцията на метрото, но се уверява, че ще взема влакчето в правилната посока. Благодаря му, казвайки, че е много мил. Отоговорът е ¨Ser amable no cuesta nada¨. ("Да си любезен е безплатно", превод мой).
Разходката до Валпо остана за последния ден в Чили, което малко ме притеснява - да не би да си изтърва полета на следващия ден. В Сантяго е мрачно, дъждовно и хладно, а в такива дни трудно се излюпвам от леглото. Предната вечер Клаудия, след съвет с другите как е най-лесно, ме е упътила да отида с метрото до спирка Pajaritos и от там да взема рейс, Трудното в случая е да намеря спирката на метрото. Няма друг такъв заплес като мен.
Автобусите до Валпараисо са на 15 минути. Всяка компания си има отделно гише. Ако нямаш предпочитания коя да използваш, гледаш на таблото кой е следващият автобус и отиваш на съответното гише за билет. По отношение на организация и точност, Чили наистина създава усещането, че си някъде в Западна Европа.
Валпараисо ме посреща слънчево усмихнат. Въоръжена с карта от информационното бюро на автогарата, потеглям пеша към центъра.
Гледайки картата оставам с впечатлението, че ако вървя по булеварда, ще изляза на пристанището и от кея мога да се кача на лодка за разходка. Да, ама не. Успявам да подмина и пристанището, и централния площад и да достигна някакъв плаж и най-накрая да видя вода. Усещането да има море/океан, а да не може да го видиш, ме изнервя до край.
Връщайки се, установявам, че площадчето, което съм подминала, е всъщност главният площад Plaza Sotomayor.
Откривам единия асансьор, Concepción, и се озовавам в Casa Mirador de Lukas.
За Лукас, признавам си, не бях и чувала и макар някои от карикатурите да изискват познания върху обществения живот в Чили, други са общочовешко забавни. Пример:
(Мой превод: "Защо се умълчахте?")
Вече горе, доброто настроение ми се възвръща. Това, което прави градът уникален са множеството хълмове, осеяни с къщи, боядисани в различни цветове и графити. Приятна шаренийка,
Не знам какво ги беше притеснили въпросните асансьори Румяна Николова и Николай Генов, през деня не пропускам да използвам всеки от асансьорите, които успях да намеря.
Времето ми минава от хълм на хълм. Веднъж ползвам и полицията да ме упъти - любезни са хората.
Гробищата не успявам да посетя, вече са затворени:
С друг чужденец така търсим бишвия затвор (El Carcel), превърнат в културен център( Centro Cultural Valparaiso), та почти се бяхме изкачили до последните блокове на града.
Урок по испански за утоляване на глада в местната "баничарница" (където се продават емпанади, empanadas, основната ми храна през престоя ми в Чили)
Приложение на старата ви вана:
И обещаните графити, които са навсякъде:
Нов поглед към главния площад:
Кея го откривам едва привечер. Минавайки покрай магазините за сувенири (търсят се магнити за сестра ми), единият от продавачите много настойчиво, но не нахално, ме кани да вляза в магазина си. Опитва се да намери български лев на стената си, но между румънската лея и турската лира се установява пропуск в лицето на националната ни валута. Подарява ми липсващите монети от 1 песо, допълва с издания от времето на Пиночет и т.к. нямам лев да му обогатя колекцията, иска да ме прегърне. "Прегръдки давам безплатно" му отговарям без много-много да мисля. Това, което не очаквам е да ме вдигне, имайки предвид, че килограмите са ми колкото неговите. Посъветва ме да се върна на хълма да снимам залеза, но аз бързам да се прибирам в Сантяго.
Ето как изглеждат тролейбусите, съжалявам, че не се возих с тях:
Отправям се към метростанцията, решена да пробвам градското метро. Увещанията на продавча, че с автобус ще ми излезе много по-евтино (за метрото трябва да се купи магнитна карта, която да се зареди с определена сума), не ме разколебават и не след дълго съм в автобуса.
И стигаме до момента, заради който искам да разкажа за този ден. Не гледките във Валпараисо ще се отпечатат в паметта ми, а връщането в Сантяго.
Избрала съм си място до прозореца. Вдигам съседа, който явно недоволен, че няма да се пири на две седалки, се мести назад. Малко след като излиаме от Валпараисо, автобусът спира. Предният автобус се е развалил и се качват хора от него - само колкото свободни седящи места има. До мен сяда един от тях. Мъж, на видима възраст 50+, с отруден вид, скромно облечен, но чист и тих. Разменяме по някоя дума и той разбира, че съм чужденка (през цялото време в Чили ме мислиха за местна докато не кажа едно изречение, тогава минавах за бразилка заради гърленото ми "р", а и заради търсенето на думи на испански). Разменили сме 2-3 изречения. Стигаме в Сантяго, автобусът спира и доста хора слизат. Аз питам съседа дали това е последната спирка, той отрича и аз си оставам на мястото. Потегляйки, разпознавам, че това гарата, откъдето съм взела сутринта автобус за Валпо. Минава 10 вечерта, тъмно е. Питам го дали има метро на последната спирка, той потврърждава, успокоява ме, че линията на метрото, която минава там ми върши работа и слиза. Аз се замотавам с багажа си. Слизам от автобуса и го виждам да ме чака. "Аз съм бил в чужбина и знам, че е трудно за един човек да се оправи в чужда страна, когато не познава обстановката." Съгласявам се, че винаги има някакви детайли, които са различни. Слезли сме на Terminal Alameda, централната автогара. Не само ме придружава до станцията на метрото, но се уверява, че ще взема влакчето в правилната посока. Благодаря му, казвайки, че е много мил. Отоговорът е ¨Ser amable no cuesta nada¨. ("Да си любезен е безплатно", превод мой).
No comments:
Post a Comment