6.06.2016
Имаме 3 дни в Санта Марта преди полета за Богота. Дилемата е между парка Tayrona и Cabo de la Vela. За двете нямаме достатъчно време, макар паркът да се намира по пътя за Кабо де ла Вела. Най-голямата атракция от Санта Марта - Сиудад Пердида - сме я изключили. В момента официално е дъждовният сезон, а единственият начин за посещение на Изгубения град е 4-дневен трек. Не харесвам Санта Марта и искам да се измъкна от града и Кабо де ла Вела изглежда добро решение за това. Речено-сторено. От хостела ни извикват такси до терминала на автобусите. Очвакваме автогара, а ни стоварват на пътя в покрайнините на града. Таксиджията се опитва да ни "уреди" с трансфер до Риоача, но ние настояваме да пътуваме с автобус. Не заради удобството, а заради цената. Автобусите по крайбрежието отстъпват по класа на тези в планините. Обявеният wifi не работи изобщо, не посмявам дори и да надзърна в тоалетната. Очаква ни 3 часов път или поне така сме разбрали. Автобусът често спира - едни слизат, други се качват. За забавленията на пътниците се грижат амбулантни търговци. Освен традиционните храни и напитки, ти се предлага спасение на душата и лечение за тялото, junk food "без никакви компромиси с качеството" и пр. Минаваме покрай бананови плантации. Зърваме логото на Dole, мултинационална компания, известна с това, че в развиващите се страни използва пестициди, забранени за употреба в САЩ. Пресичаме и реки с кристално прозрачна вода. Вероятно има и плажове наблизо.
2 часа по-късно се оказва, че трябва да сменим автобуса. Не е ясно къде щяхме да се озовем, ако бяхме проспали съобщението. "Предадени" сме на другия автобус. В Riohacha сме качени в споделено такси до Uribia, където пък сме "поверени" на шофьора на пикап, който всеки момент предстои да потегли за Кабо де ла Вела. До този момент не сме и губили и минута за всяка смяна на превозното средство. Всичко е много добре организирано нищо, че няма автогари, а може би заради това. Уви, пикапът постоянно се товари - със стока и с нови хора. Товарачът със завидно търпение пренарежда и овързва новата стока. Основно се превозва вода - Кабо де ла Вела се намира в пустиня - но и безалкоххолни, хляб, маргарин, риба тон, тоалетна хартия, яйца, каквото се сетиш. Стоката е разпределена в каросерията между хората и по импровизирания покрив - построен със заварена метална решетка и дъски.
Товаренето се осъществява на нещо като пазар или по-скоро улици с магазини, будки, сергии.
Шарена е не само стоката, но и хората - продавачи и купувачи: преобладаващо представители на коренното население, т.е. индианци, но и потомци на преселили се араби, както и метиси - разликата е очебийна най-вече в чертите на лицето, както и в облеклото на жените.
Потегляме 3 часа по-късно. Ясно е, че не само ще изтървем планирата разходка за залез слънце, но и че ще пристигнем по тъмно. А уредена нощувка нямаме.
Преброявам 13 пътника, от които 7 в каросерията и двама върху багажа. Неизвестно как.
На излизане от града спираме да заредим. Бензиностанцията е импровизирана - от туби. Внос от Венецуела. Нелегален. Към стоката се добавя и бидон бензин. Коментирам. че това не е безопасно. Nomad ми отвръща, че на покрива има и 2 бутилки газ. Мисля си дано да няма пушачи.
По пътя асфалт не се забелязва. Не става ясно някога да е имало. Едва сме напуснали Урибия и на по-ръбат камък спукаме гума. За протокола - дясна задна. Усмихнатият до този момент шофьор - голобрад младеж на около 20, едър, с шкембенце, с прокъсани тениска и дънки, отзад на дънките има петна със съмнително кафяв цвят, не само цветът им подсказва произхода им, но и роякът мушици, следващи го неотлъчно - увисва нос. Явно не си пада по смяна на гуми. Гума имаме, но не и пълен комплект гаечни ключове. Първият болт се счупва вместо да се отвие. За разслабването на другите се използва вода. Питейна. В торбички. Тази в бутилки е по-скъпа. Но единият болт е по-голям от останалите - излишно е да уточнявам, че и болтовете и джантата са ръждясали - и за него нямаме ключ. По-голямата част от другите участници в движението ни подминават. Местните спътници се опитват да стопират по-големите коли, които евентуално биха имали такъв ключ - автобуси, камиони. Автобусите не само не спират, но и увеличават скоростта, когато ни подминават, предполагам като мерка за сигурност срещу въоръжено нападение. От друг пикап вземат още един крик - нашият е претоварен и преценяват, че един крик е недостатъчен. Познат донася липсващия ключ, гумата е сменена и потегляме.
Вече е тъмно. Казах ли, че е пустиня. Кактусите са като тези в Мексико или подобни. От един момент нататък съм сигурна, че път няма, а се шофира по пясъчни дюни. Усеща се, че морето е близо.
Преди да сме пристигнали се започва спиране и разтоварване на хора и стока. В единични къщи насред пустинята. Къщи е силно казано. Дървени постройки. Ток, че няма, знаем. Но и генератори не се забелязват. Nomad видимо е посърнал.
В града или в селото, светлина вече има. От генератори. Всички останали са разтоварени. Това отнема около час. Идва и нашият ред. Оставам при багажа докато nomad проверява хостел от Lonely Planet. Излиза вбесен - не ставало. Отиваме при друг, препоръчан от шофьора - бил още по-зле. Връщаме се в първия, пълен с ентусиазирани бакпакъри. Чакаме да ни почистят стаята. Не можело да вечеряме през това време - ресторантът бил вече затворен. Водят ни в стаята. Домакинът ме гледа странно като установявам, че няма вода на мивката в банята. Нали имало на душа. Едва сме свалили раниците от гърбовете си когато чуваме подозрителен шум от съседната стая. "Стая" не е точно наименование. Дели ни "стена" от тръстика или нещо подобно. Решаваме, че дамата изпитва някакъв неземен оргазъм, когато nomad изкрещява "плъх". Това, което сме взели за екстаз всъщност е било от ужас и кавалерът е изритал въпросния гризач в нашето помещение. Изморена съм и ми се спи, а и не вярвам да намерим по-добро място, но nomad е непримирим, че няма да спи с плъхове. Напускаме. Препоръчват ни друг хостел. Видели сме го от пикапа преди това. За него е била повечето стока, която сме доставили. Имат свободно бунгало. Пак е от тръстика или нещо подобно, но с прагове на стените, в банята има плочки и вода на мивката. Ресторантът му също е затворен, но като виждат, че се запътваме навън, по-търговски ориентираната жена, вероятно собственичка, преосмисля и го "отваря" за нас. Всичко приключва благополучно. Мога да спя. През нощта се събуждам. Nomad свети с челника. Имало неидентифицирани насекоми, които го нападнали.
Имаме 3 дни в Санта Марта преди полета за Богота. Дилемата е между парка Tayrona и Cabo de la Vela. За двете нямаме достатъчно време, макар паркът да се намира по пътя за Кабо де ла Вела. Най-голямата атракция от Санта Марта - Сиудад Пердида - сме я изключили. В момента официално е дъждовният сезон, а единственият начин за посещение на Изгубения град е 4-дневен трек. Не харесвам Санта Марта и искам да се измъкна от града и Кабо де ла Вела изглежда добро решение за това. Речено-сторено. От хостела ни извикват такси до терминала на автобусите. Очвакваме автогара, а ни стоварват на пътя в покрайнините на града. Таксиджията се опитва да ни "уреди" с трансфер до Риоача, но ние настояваме да пътуваме с автобус. Не заради удобството, а заради цената. Автобусите по крайбрежието отстъпват по класа на тези в планините. Обявеният wifi не работи изобщо, не посмявам дори и да надзърна в тоалетната. Очаква ни 3 часов път или поне така сме разбрали. Автобусът често спира - едни слизат, други се качват. За забавленията на пътниците се грижат амбулантни търговци. Освен традиционните храни и напитки, ти се предлага спасение на душата и лечение за тялото, junk food "без никакви компромиси с качеството" и пр. Минаваме покрай бананови плантации. Зърваме логото на Dole, мултинационална компания, известна с това, че в развиващите се страни използва пестициди, забранени за употреба в САЩ. Пресичаме и реки с кристално прозрачна вода. Вероятно има и плажове наблизо.
2 часа по-късно се оказва, че трябва да сменим автобуса. Не е ясно къде щяхме да се озовем, ако бяхме проспали съобщението. "Предадени" сме на другия автобус. В Riohacha сме качени в споделено такси до Uribia, където пък сме "поверени" на шофьора на пикап, който всеки момент предстои да потегли за Кабо де ла Вела. До този момент не сме и губили и минута за всяка смяна на превозното средство. Всичко е много добре организирано нищо, че няма автогари, а може би заради това. Уви, пикапът постоянно се товари - със стока и с нови хора. Товарачът със завидно търпение пренарежда и овързва новата стока. Основно се превозва вода - Кабо де ла Вела се намира в пустиня - но и безалкоххолни, хляб, маргарин, риба тон, тоалетна хартия, яйца, каквото се сетиш. Стоката е разпределена в каросерията между хората и по импровизирания покрив - построен със заварена метална решетка и дъски.
Товаренето се осъществява на нещо като пазар или по-скоро улици с магазини, будки, сергии.
Шарена е не само стоката, но и хората - продавачи и купувачи: преобладаващо представители на коренното население, т.е. индианци, но и потомци на преселили се араби, както и метиси - разликата е очебийна най-вече в чертите на лицето, както и в облеклото на жените.
Потегляме 3 часа по-късно. Ясно е, че не само ще изтървем планирата разходка за залез слънце, но и че ще пристигнем по тъмно. А уредена нощувка нямаме.
Преброявам 13 пътника, от които 7 в каросерията и двама върху багажа. Неизвестно как.
На излизане от града спираме да заредим. Бензиностанцията е импровизирана - от туби. Внос от Венецуела. Нелегален. Към стоката се добавя и бидон бензин. Коментирам. че това не е безопасно. Nomad ми отвръща, че на покрива има и 2 бутилки газ. Мисля си дано да няма пушачи.
По пътя асфалт не се забелязва. Не става ясно някога да е имало. Едва сме напуснали Урибия и на по-ръбат камък спукаме гума. За протокола - дясна задна. Усмихнатият до този момент шофьор - голобрад младеж на около 20, едър, с шкембенце, с прокъсани тениска и дънки, отзад на дънките има петна със съмнително кафяв цвят, не само цветът им подсказва произхода им, но и роякът мушици, следващи го неотлъчно - увисва нос. Явно не си пада по смяна на гуми. Гума имаме, но не и пълен комплект гаечни ключове. Първият болт се счупва вместо да се отвие. За разслабването на другите се използва вода. Питейна. В торбички. Тази в бутилки е по-скъпа. Но единият болт е по-голям от останалите - излишно е да уточнявам, че и болтовете и джантата са ръждясали - и за него нямаме ключ. По-голямата част от другите участници в движението ни подминават. Местните спътници се опитват да стопират по-големите коли, които евентуално биха имали такъв ключ - автобуси, камиони. Автобусите не само не спират, но и увеличават скоростта, когато ни подминават, предполагам като мерка за сигурност срещу въоръжено нападение. От друг пикап вземат още един крик - нашият е претоварен и преценяват, че един крик е недостатъчен. Познат донася липсващия ключ, гумата е сменена и потегляме.
Вече е тъмно. Казах ли, че е пустиня. Кактусите са като тези в Мексико или подобни. От един момент нататък съм сигурна, че път няма, а се шофира по пясъчни дюни. Усеща се, че морето е близо.
Преди да сме пристигнали се започва спиране и разтоварване на хора и стока. В единични къщи насред пустинята. Къщи е силно казано. Дървени постройки. Ток, че няма, знаем. Но и генератори не се забелязват. Nomad видимо е посърнал.
В града или в селото, светлина вече има. От генератори. Всички останали са разтоварени. Това отнема около час. Идва и нашият ред. Оставам при багажа докато nomad проверява хостел от Lonely Planet. Излиза вбесен - не ставало. Отиваме при друг, препоръчан от шофьора - бил още по-зле. Връщаме се в първия, пълен с ентусиазирани бакпакъри. Чакаме да ни почистят стаята. Не можело да вечеряме през това време - ресторантът бил вече затворен. Водят ни в стаята. Домакинът ме гледа странно като установявам, че няма вода на мивката в банята. Нали имало на душа. Едва сме свалили раниците от гърбовете си когато чуваме подозрителен шум от съседната стая. "Стая" не е точно наименование. Дели ни "стена" от тръстика или нещо подобно. Решаваме, че дамата изпитва някакъв неземен оргазъм, когато nomad изкрещява "плъх". Това, което сме взели за екстаз всъщност е било от ужас и кавалерът е изритал въпросния гризач в нашето помещение. Изморена съм и ми се спи, а и не вярвам да намерим по-добро място, но nomad е непримирим, че няма да спи с плъхове. Напускаме. Препоръчват ни друг хостел. Видели сме го от пикапа преди това. За него е била повечето стока, която сме доставили. Имат свободно бунгало. Пак е от тръстика или нещо подобно, но с прагове на стените, в банята има плочки и вода на мивката. Ресторантът му също е затворен, но като виждат, че се запътваме навън, по-търговски ориентираната жена, вероятно собственичка, преосмисля и го "отваря" за нас. Всичко приключва благополучно. Мога да спя. През нощта се събуждам. Nomad свети с челника. Имало неидентифицирани насекоми, които го нападнали.
No comments:
Post a Comment