20-22.12.2015г.
Атобусът за Ел Вайе де Антон се оказва маршрутка, която на моменти се пука по шевовете.Успяваме да пристигнем по светло. Настаняваме се в първия изпречил се хотел. След като сме платили за 2 нощувки (55$/нощ), установяваме, че най-нагло са ни излъгали, че има wifi в стаята. Има празник и се запътваме да го видим. Плащаме по 1$ вход, слагат ни гривна на ръката и излизаме на поляна. Прилича на нашите панаири - сергии с храна и кой каквото продава, нещо като лунапарк и силна музика. Вечеряме в ресторанта на хотела. Уж съшата риба като в Педаси, но не е толкова прясна и вкусна.
На закуска пробваме мекици и емпанади. Местните, както повелява традицията, започват деня с мръвка.
Отправяме се към единия водопад, El Macho. Има вход само за водопада (5$), да се къпеш (5$), да се спускаш с въже (65$). Направено с мостчета като екопътека. Дали са ни по една тояжка неясно защо.
Запътваме се към втория водопад. Плащаме вход (1$) на индианците, пазещи импровизираната бариера - опънато въже. Има мостче и след това се върви покрай реката. По едно време nomad отказва да продължава нататък. Аз упорствам, но става много хлъзгаво. Не е за маратонки. И не е да си помъкнал цялата си техника. Отказвам се на 5 минути от водопада, според двойка, къпещи се в реката туристи.
До Cero La Cruz също не стигаме. Спътникът мрънка - горещо е, не е ясно дали 10те минути според индианците са 10 минути или часове.
Междувременно сме разгледали градчето и съм документирала всяка къща, която ми е хванала окото.
Прибирайки се в хотела, питаме за пералня. Дрехите щели да бъдат готови до обяд на следващия ден. Един час по-късно - не можело да ни ги приемат. На следващата сутрин - друга песен - не можели да гарантират, че няма да ги повредят.
45-ти рожден ден. За пръв път успявам да си изпълня заканата да го празнувам далече от България. Но най-хубавият подарък идва точно от родината - имам племенничка. Дългоочакваното попълнение в семейството е избрало моя рожден ден, за да се появи преждевременно на този свят.
" - English?". На спирката на автобуса се приближават американците, с които сме пътували от Давид за Сантяго и после сме видели в Педаси. Недоумявам какъв е въпросът - дали сме англичани - очевидно не, дали говорим английски? Пътят до Панама Сити ни струва наполовина (5$) отколкото от Панама Сити до Ел Вайе до Антон (10$). Интересен феномен.
Този път отсядаме в друг хотел, в друг район на града, който се води безопасен. Чувството за безопасност е индивидуално. Аз не се чувствам по-сигурна в Bella Vista отколкото в централната част на града. Хотелът поне е хубав. (Los Ojos del Río).
Снабдяваме се с билети за San Blas. Решили сме да не използваме посредници и отиваме направо в офиса на индианците Куна, осъщестяващи трансфера. Там виждам и албинос - куна. Процентът на албиносите сред индианците Куна - едно на 150 деца - е по-висок отколкото в останалите части на света. Предполага се, че се дължи на генна мутация. Да си "дете на луната" на тропиците означава проблеми с кожата.
Атобусът за Ел Вайе де Антон се оказва маршрутка, която на моменти се пука по шевовете.Успяваме да пристигнем по светло. Настаняваме се в първия изпречил се хотел. След като сме платили за 2 нощувки (55$/нощ), установяваме, че най-нагло са ни излъгали, че има wifi в стаята. Има празник и се запътваме да го видим. Плащаме по 1$ вход, слагат ни гривна на ръката и излизаме на поляна. Прилича на нашите панаири - сергии с храна и кой каквото продава, нещо като лунапарк и силна музика. Вечеряме в ресторанта на хотела. Уж съшата риба като в Педаси, но не е толкова прясна и вкусна.
На закуска пробваме мекици и емпанади. Местните, както повелява традицията, започват деня с мръвка.
Отправяме се към единия водопад, El Macho. Има вход само за водопада (5$), да се къпеш (5$), да се спускаш с въже (65$). Направено с мостчета като екопътека. Дали са ни по една тояжка неясно защо.
Запътваме се към втория водопад. Плащаме вход (1$) на индианците, пазещи импровизираната бариера - опънато въже. Има мостче и след това се върви покрай реката. По едно време nomad отказва да продължава нататък. Аз упорствам, но става много хлъзгаво. Не е за маратонки. И не е да си помъкнал цялата си техника. Отказвам се на 5 минути от водопада, според двойка, къпещи се в реката туристи.
До Cero La Cruz също не стигаме. Спътникът мрънка - горещо е, не е ясно дали 10те минути според индианците са 10 минути или часове.
Междувременно сме разгледали градчето и съм документирала всяка къща, която ми е хванала окото.
Прибирайки се в хотела, питаме за пералня. Дрехите щели да бъдат готови до обяд на следващия ден. Един час по-късно - не можело да ни ги приемат. На следващата сутрин - друга песен - не можели да гарантират, че няма да ги повредят.
45-ти рожден ден. За пръв път успявам да си изпълня заканата да го празнувам далече от България. Но най-хубавият подарък идва точно от родината - имам племенничка. Дългоочакваното попълнение в семейството е избрало моя рожден ден, за да се появи преждевременно на този свят.
" - English?". На спирката на автобуса се приближават американците, с които сме пътували от Давид за Сантяго и после сме видели в Педаси. Недоумявам какъв е въпросът - дали сме англичани - очевидно не, дали говорим английски? Пътят до Панама Сити ни струва наполовина (5$) отколкото от Панама Сити до Ел Вайе до Антон (10$). Интересен феномен.
Този път отсядаме в друг хотел, в друг район на града, който се води безопасен. Чувството за безопасност е индивидуално. Аз не се чувствам по-сигурна в Bella Vista отколкото в централната част на града. Хотелът поне е хубав. (Los Ojos del Río).
Снабдяваме се с билети за San Blas. Решили сме да не използваме посредници и отиваме направо в офиса на индианците Куна, осъщестяващи трансфера. Там виждам и албинос - куна. Процентът на албиносите сред индианците Куна - едно на 150 деца - е по-висок отколкото в останалите части на света. Предполага се, че се дължи на генна мутация. Да си "дете на луната" на тропиците означава проблеми с кожата.
No comments:
Post a Comment