25.12.2015г
Планът за деня е прибиране към Панама Сити - бавно и полека. Чакаме Деси да ни вземе от Perro Chico. Разбрали сме се на път за Carti да се отбием на острова, на който живеят самите Куна. Другите острови са за туристи, а аз искам да видя как живеят местните.
Чакаме, но отплаването все се отлага. Междувременно прииждат нови и нови лодки и оставят туристи. Няма място, всички стоят прави, кой където намери. Тоалетните-душове, 3 на брой, са недостатъчни да поемат толкова хора и се извиват опашки. На обяд става ясно, че не мога да стоя повече в столовата и да си пиша дневника. На местните им е неудобно да ме изгонят, освободили сме стаята и все някъде трябва да стоим. Деси ни завежда в колибата на работниците. Отстъпват ни два хамака. Към 2 най-накрая потегляме. Освен нас има и група азиатци, вероятно китайци, така и не се научих да ги разпознавам. Отправяме се първо към Aguja, за да си вземели душ. На Aguja е тишина и спокойствие, направо рай. Преценката ми е била напълно погрешна. Очакванията, че за Коледа ще е претъпкано на най-близкия остров до сушата, не се оправдават. Мнозинството туристи са към Perro Chico. Около Перо Чико има много малки острови, докато Агуха е почти самотен. Според Деси всички искали на Перо Чико. Знаели името му и също там и на Агуха е най-цивилизовано - има ресторант и най-важното: интернет! На по-далечните острови малко ходели. А там е истината!!!
След тежка раздяла с Aguja, най-накрая се отправяме към Карти Сугдуб- острова на който живеят местните. Само двамата сме и Деси, който ни развежда. Има болница, училище, музей (5$), но мизерията е пълна. Надниквам с колибите - хамаци, никакви мебели. Чувствам се неудобно да снимам. Така и ще си остана без снимка на жена куна в традиционно облекло. Деси извиква първата срещната, тя малко пооправя косата и си и си поисква 3$. Друга сама проявява желание. Но 5те долара й се виждат малко, иска пари за внучката. Аз все още се чувствам неудобно, въпреки заплащането и дори не си вадя "големия" фотоапарат, та снимките със сапунерката стават размазани.
В Карти се преобличам набързо и слагам дрехите в багажника на колата. Вече сме 6 - двойка американци от азиатски произход, германка, говореща английски с американски акцент, ние двамата и изчакваме друга американка от африкански произход. Странно ми е да слушам английски след толкова дни само с испански. Но те намират общи теми - американците са от Лос Анджелис. последната американка работи в телевизия - снимат предавания за престъпници, каквито германката обича да гледа - оказва се в целевата група - млади, образовани жени. Nomad пък си говори с шофьора. Последният не само не е куна - рядко явление, но и е негър. Амбициозен - има фирма за автомобилни превози, всички възможни категории водач на МПС. Аз подслушвам и двата разговора. Както отбелязва по-късно nomaд, този път американците са ми били интересни. Последната от тях се е запътила към Никарагуа, за да работи като доброволец - и това, за да не си седи седмица вкъщи. Попадаме в задръстване преди да излезем на магистралата. Заради проверките - местният еквивалент на КАТ спира за проверки за наркотици. Куна имат славата да пропускат през своя територия наркотици от Колумбия. Този почти световно известен факт го научавам от шофьора.
В Панама Сити пристигаме доста по-късно от очакваното. Оставят ни в последния хотел. Nomad разтоварва багажа и много по-късно се усещам, че роклята-бански, панамската шапка и сандалите от преобличането са останали в багажника на колата. Нямаме резервация. Опитвам се да направя такава пред хотела, но рецепционистката ни гледа подозрително, затова влизаме вътре. Нямало стая, каквато търсим. В букинг не се отразявали веднага и затова давало свободна стая. Сигурна съм, че не е така. Предлага ни друга стая на доста по-висока цена. Затова се отправяме към стария ни хотел. Пътуването наближава своя край.
Планът за деня е прибиране към Панама Сити - бавно и полека. Чакаме Деси да ни вземе от Perro Chico. Разбрали сме се на път за Carti да се отбием на острова, на който живеят самите Куна. Другите острови са за туристи, а аз искам да видя как живеят местните.
Чакаме, но отплаването все се отлага. Междувременно прииждат нови и нови лодки и оставят туристи. Няма място, всички стоят прави, кой където намери. Тоалетните-душове, 3 на брой, са недостатъчни да поемат толкова хора и се извиват опашки. На обяд става ясно, че не мога да стоя повече в столовата и да си пиша дневника. На местните им е неудобно да ме изгонят, освободили сме стаята и все някъде трябва да стоим. Деси ни завежда в колибата на работниците. Отстъпват ни два хамака. Към 2 най-накрая потегляме. Освен нас има и група азиатци, вероятно китайци, така и не се научих да ги разпознавам. Отправяме се първо към Aguja, за да си вземели душ. На Aguja е тишина и спокойствие, направо рай. Преценката ми е била напълно погрешна. Очакванията, че за Коледа ще е претъпкано на най-близкия остров до сушата, не се оправдават. Мнозинството туристи са към Perro Chico. Около Перо Чико има много малки острови, докато Агуха е почти самотен. Според Деси всички искали на Перо Чико. Знаели името му и също там и на Агуха е най-цивилизовано - има ресторант и най-важното: интернет! На по-далечните острови малко ходели. А там е истината!!!
След тежка раздяла с Aguja, най-накрая се отправяме към Карти Сугдуб- острова на който живеят местните. Само двамата сме и Деси, който ни развежда. Има болница, училище, музей (5$), но мизерията е пълна. Надниквам с колибите - хамаци, никакви мебели. Чувствам се неудобно да снимам. Така и ще си остана без снимка на жена куна в традиционно облекло. Деси извиква първата срещната, тя малко пооправя косата и си и си поисква 3$. Друга сама проявява желание. Но 5те долара й се виждат малко, иска пари за внучката. Аз все още се чувствам неудобно, въпреки заплащането и дори не си вадя "големия" фотоапарат, та снимките със сапунерката стават размазани.
В Карти се преобличам набързо и слагам дрехите в багажника на колата. Вече сме 6 - двойка американци от азиатски произход, германка, говореща английски с американски акцент, ние двамата и изчакваме друга американка от африкански произход. Странно ми е да слушам английски след толкова дни само с испански. Но те намират общи теми - американците са от Лос Анджелис. последната американка работи в телевизия - снимат предавания за престъпници, каквито германката обича да гледа - оказва се в целевата група - млади, образовани жени. Nomad пък си говори с шофьора. Последният не само не е куна - рядко явление, но и е негър. Амбициозен - има фирма за автомобилни превози, всички възможни категории водач на МПС. Аз подслушвам и двата разговора. Както отбелязва по-късно nomaд, този път американците са ми били интересни. Последната от тях се е запътила към Никарагуа, за да работи като доброволец - и това, за да не си седи седмица вкъщи. Попадаме в задръстване преди да излезем на магистралата. Заради проверките - местният еквивалент на КАТ спира за проверки за наркотици. Куна имат славата да пропускат през своя територия наркотици от Колумбия. Този почти световно известен факт го научавам от шофьора.
В Панама Сити пристигаме доста по-късно от очакваното. Оставят ни в последния хотел. Nomad разтоварва багажа и много по-късно се усещам, че роклята-бански, панамската шапка и сандалите от преобличането са останали в багажника на колата. Нямаме резервация. Опитвам се да направя такава пред хотела, но рецепционистката ни гледа подозрително, затова влизаме вътре. Нямало стая, каквато търсим. В букинг не се отразявали веднага и затова давало свободна стая. Сигурна съм, че не е така. Предлага ни друга стая на доста по-висока цена. Затова се отправяме към стария ни хотел. Пътуването наближава своя край.
No comments:
Post a Comment