Childish Travel Notes: Mexico'2016: 24. Mexico D.F. -> Los Mochis (1)

20.04.2016

Кой не знае Grand Canyon? Кой не е чувал за него? А кой знае Copper Canyon? Признавам си, аз не го бях чувала. Преди да срещна nomad. Но не се вземам сериозно по география. Не ми беше любим предмет. (След това признание се надявам да не ме изключат от магеланци.ком) Не съм и вярвала, че някой ден ще мога да пътувам свободно по света. Скоро след като се запознахме, nomad ми разказа за пътуването си до Barrancas del Cobre. За пътническия влак, единственият останал пътнически влак в Мексико, в купе икономична класа с местни, за гледките от влака. За слизането в каньона до Урике с chicken bus 5 часа по път, широк колкото да мине една кола, с пропаст от едната страна на пътя, с шофьор - бивш военен, защото се искат топки, за да управляваш авобус по този път. За фотографа-шейцарец с отворена рана от изстрел, облечен в дрипи и носещ фотоапарата си в пазарска торба. За градчето, контролирано от картела. За индианците тараумара, едни от най-издържливите бегачи в света, носещи самоделно направени сандали с подметки от автомобилни гуми. И как на това пътуване се е разболял и после седмица е лежал болен в Мексико Сити преди да се завърне в България.

И така, около 2 години след този разказ се отправяме към Медния каньон, за да мога и аз да се насладя на гледките и да видя на живо разказаното от nomad. За да не е пълно повторение на неговото пътуване и да има нещо ново и за него и на моменти, за да излезе по-икономично, го правим по малко друг начин.

От Мексико Сити летим с нискобюджетната авиокомпания Volaris до Los Mochis. За авиокомпанията сме научили от Оги (благодаря, Оги!), но билетите, както е нормално при нискобюджетните компании, трябва да се купят предварително, за да са евтини.

До летището се придвижваме с такси - след откраднатия телефон на nomad метрото се избягва. От хотела са ни извикали такси - 200$ - предполагам, че от улицата ще излезе по-изгодно. Таксито изглежда като нормална кола, т.е. няма специалния регистрационнен номер на такситата в столицата, но шофьорът се разписва на рецешцията, което по някакъв начин го прави по-сигурно за нас.
На гишето за check in опашката много се бави. Макар, че сме отишли 3 часа предварително и сме сред първите на опашката, скоростта на обслужване може да доведе до изпускане на полета. Когато най-после ни идва редът, ми прави впечатление теглото на раниците - моята тежи 14 кг, тази на nomad - 15.5 кг. Преценявам, че разликата приблизително се дължи на нетбука ми, но не ми и хрумва, че трябва да го извадя. Едва при рентгена се усещам, че едва ли ще намеря нетбука си жив и здрав след това пътуване. Уви, веднъж чекиран, багажът не може вече да се вземе. Затова пък в ръчния багаж ми е останало малкото швейцарско ножче, но след кратко съвещание на проверяващите, то е допуснато на борда на самолета.

На мен продължава да ми е много напрегнато заради нетбука. Не помага и закъснението при излитане. Успявам да се разведря само със статията за Barrancas del Cobre и Batopilas - там, закъдето сме се запътили.

При пристигане, за увеличаване на напрежението, раниците са последни на лентите. Нямам търпение и проверявам за щети. Не мога да повярвам, че нетбукът е невредим!

Още докато съм с разопакован багаж, към нас се приближава местен и ни пита дали имаме нужда от нещо. Nomad го подпитва за транспорт до града. Не сме проверили това предварително, но очакваме, че ще има автобуси. Местият отрича да има такива и ни предлага да ни закара със собствената си кола. Безплатно. Не сме свикнали на нищо безплатно в Мексико. Не само не ни се е случвало до този момент, но дори само за това, че изглеждаш като чужденец, независимо, че говориш езика им, те прави субект за лесно припечелване на някое и друго песо, обикновено с повече нули в стотиците. Малко с недоверие го последваме. Майка му го посреща с колата. Остава с впечатлението, че сме се запознали в самолета. Дори като ни обяснява колко е добър синът й, не допуска, че той сам ни е предложил услугите си без преди това да сме разменили и дума. Но и самата тя е прекалено любезна и предлага по пътя да се отбием до гарата, за да се снабдим с билети за влака, да ни изчакат и да продължим за града, защото гарата била далече. Билети не успяваме да купим - гишето работи само от 9 до 12. Намират хотела на GPS-a и ни оставят пред него като отказват да участваме с някакви пари поне за горивото.

Хотелът изглежда много добре. Даже съмнително добре. Вътре GPS-ите не работят, предполагам неслучайно. Според нас, за да не остават съмнения на кого е този хотел, има картина, невинно показваща индианец от племето mayo, докато босът на картела има този прякор. Поне това е асоциацията, която ние правим. Дали е така, няма кой да ти каже.

Оставяме багажа и излизаме на разходка.
Лос Мочис е съвременен мескикански град. Което на север е като американски град. Почти. Ниски постройки, улиците са успоредни или перпендикулярни една на друга, почти всеки е с колата си и трябва да прекосиш бързо, когато можеш. Няма забележителности. Няма и какво да снимам. Nomad е прав в едно - хората изглеждат другояче. Високи, слаби - и мъжете, и жените. Има изрусени, но и синеоки, светли - не само не са малцинство, но и преобладават. Не говорят толкова разбираемо, колкото е било на юг. Разхождаме се до Walmart, колкото да се уверим, че търсените от нас стоки не се предлагат в Мексико. Може би и заради орязания каталог търпят огромни загуби и са обявили изтеглянето си от Републиката.

Кухнята в хотела е напълно одобрена и горещо препоръчана и от двама ни.