13.03.2016
Камагуей -> Баямо
През безсънната нощ установявам разликата между часа, показван на таблета и броя на ударите на камбаната на близката църква и така стигам до извода, че са минали към лятно часово време. За какво им е след като денят е почти 12ч, не знам. На сутринта подозренията ми се се оказват верни. Но никой не се е сетил да ни предупреди - нито хазяите, нито продавачът на билети на автогарата. Момчето с велотаксито не идва да ни вземе - може би не е разбрал за смяната на времето - и хазяите ни извикват нормално такси. Под нормално се разбира кола. Доволни, пристигаме навреме на автогарата, за да разберем, че автобусът ще дойде с час по-късно (разбирай поне час по-късно), защото е тръгнал по старото време от Хавана... Не са преброили правилно местата в автобуса и нас ни слагат на първата седалка, която обикновено е запазена за багаж на шофьорите.
"Досега не съм виждал влакове в Куба", се изцепва холандецът на съседната седалка. Сръчкан от жена си допълва, за да замаже положението - "Но знам, че има." Когато слиза за цигара или при почивка, забелязвам, че крайниците са му силно изкривени от артрит. Въпреки това и други расистки изказвания, човекът е тръгнал на път.
А слизаме за почивка, защото шофьорите трябва да обядват. Този път са избрали да го направят във възможно най-гнусната дупка, която може човек да си представи. Сигурно е вкусно, но дори и nomad не си купува нищо за ядене, а обикновено при него гладът побеждава притесненията за хигиената. Аз се забавлявам да оглеждам местните. Явно е известна спирка на автобусите - има не само на Виасул, но и на междуградските за кубинци, та всякакви търговци на храна са се събрали. Жената, която продава кафе е наредила термус и малки чашки на един поднос. Продава кафето за 1 кубинско песо. След като й върнат чашката я "изплаква" с отработени движения в кофата с вода, закачена на близкото дърво, подсушава я с мръсно парцалче, слага я на таблата до другите чаши и с парцалчето забърсва и таблата.
Баямо е избран не защото си заслужава посещението, а за да се накъса пътя Камагуей - Сантяго де Куба - нали не обичам да пътувам дълго с автобус.
Този път сме решили да не използваме "трансфер" до касата, а да се придвижим като истински туристи - с големите раници под големия пек, лутайки се. В крайна сметка намираме адреса, даден ни от домакините в Камагуей. Къщата прилича на малко блокче, на площада с интернета. Можеш да ползваш интернет от терасата, какъв лукс. Това и обзавеждането ме кара да заключа, че собственичката е от партийното ръководство. Колко съм далече от истината! Синът й е в САЩ и жената се надява на промените, за да може да го види отново...
Самият град освен около централните площади, където има някоя хубава сграда и църква, не може да се похвали с красива архитектура. Усеща се, че е провинциален, повлиян от социализма с кубинска украска и не толкова туристически. Макар че срещаме тук там чуждестранни туристи, може би заблудени като нас. Най-голямата атракция е ... тегленето на каручки от козли, явно любимо на местните деца. Това допринася за един незабравим аромат на централния площад.
Казали са ни, че в Баямо има хубави ресторанти. Преди 6 всички са затворени и затова се насочваме към сладолед. Копелия няма. Има друга сладоледаджийница, но сладоледът не е толкова хубав. Пак се чака на опашка и бременните или майките с малки деца нямат предимство. Идва време и за ресторанта, избираме уж испански, но испанците ще изпаднат в културен и гастрономичен шок, ако попаднат там. В един момент пристигат двама - китарист и певец. Която и песен да запеят, жената на съседната маса ги надпява. Голяма компания са. Мъжът им обяснява, че празнуват рождения й ден и поръчва песен, цялото семейство се включва. Това преживяване компенсира не особено вкуската храна.
По тъмно атмосферата на иначе постното "стъргало" е съвсем различна. Има група, изпълняваща музика. И това за себе си и за местните - както казах, Баямо не е туристическа атракция.
Камагуей -> Баямо
През безсънната нощ установявам разликата между часа, показван на таблета и броя на ударите на камбаната на близката църква и така стигам до извода, че са минали към лятно часово време. За какво им е след като денят е почти 12ч, не знам. На сутринта подозренията ми се се оказват верни. Но никой не се е сетил да ни предупреди - нито хазяите, нито продавачът на билети на автогарата. Момчето с велотаксито не идва да ни вземе - може би не е разбрал за смяната на времето - и хазяите ни извикват нормално такси. Под нормално се разбира кола. Доволни, пристигаме навреме на автогарата, за да разберем, че автобусът ще дойде с час по-късно (разбирай поне час по-късно), защото е тръгнал по старото време от Хавана... Не са преброили правилно местата в автобуса и нас ни слагат на първата седалка, която обикновено е запазена за багаж на шофьорите.
"Досега не съм виждал влакове в Куба", се изцепва холандецът на съседната седалка. Сръчкан от жена си допълва, за да замаже положението - "Но знам, че има." Когато слиза за цигара или при почивка, забелязвам, че крайниците са му силно изкривени от артрит. Въпреки това и други расистки изказвания, човекът е тръгнал на път.
А слизаме за почивка, защото шофьорите трябва да обядват. Този път са избрали да го направят във възможно най-гнусната дупка, която може човек да си представи. Сигурно е вкусно, но дори и nomad не си купува нищо за ядене, а обикновено при него гладът побеждава притесненията за хигиената. Аз се забавлявам да оглеждам местните. Явно е известна спирка на автобусите - има не само на Виасул, но и на междуградските за кубинци, та всякакви търговци на храна са се събрали. Жената, която продава кафе е наредила термус и малки чашки на един поднос. Продава кафето за 1 кубинско песо. След като й върнат чашката я "изплаква" с отработени движения в кофата с вода, закачена на близкото дърво, подсушава я с мръсно парцалче, слага я на таблата до другите чаши и с парцалчето забърсва и таблата.
Баямо е избран не защото си заслужава посещението, а за да се накъса пътя Камагуей - Сантяго де Куба - нали не обичам да пътувам дълго с автобус.
Този път сме решили да не използваме "трансфер" до касата, а да се придвижим като истински туристи - с големите раници под големия пек, лутайки се. В крайна сметка намираме адреса, даден ни от домакините в Камагуей. Къщата прилича на малко блокче, на площада с интернета. Можеш да ползваш интернет от терасата, какъв лукс. Това и обзавеждането ме кара да заключа, че собственичката е от партийното ръководство. Колко съм далече от истината! Синът й е в САЩ и жената се надява на промените, за да може да го види отново...
Самият град освен около централните площади, където има някоя хубава сграда и църква, не може да се похвали с красива архитектура. Усеща се, че е провинциален, повлиян от социализма с кубинска украска и не толкова туристически. Макар че срещаме тук там чуждестранни туристи, може би заблудени като нас. Най-голямата атракция е ... тегленето на каручки от козли, явно любимо на местните деца. Това допринася за един незабравим аромат на централния площад.
Казали са ни, че в Баямо има хубави ресторанти. Преди 6 всички са затворени и затова се насочваме към сладолед. Копелия няма. Има друга сладоледаджийница, но сладоледът не е толкова хубав. Пак се чака на опашка и бременните или майките с малки деца нямат предимство. Идва време и за ресторанта, избираме уж испански, но испанците ще изпаднат в културен и гастрономичен шок, ако попаднат там. В един момент пристигат двама - китарист и певец. Която и песен да запеят, жената на съседната маса ги надпява. Голяма компания са. Мъжът им обяснява, че празнуват рождения й ден и поръчва песен, цялото семейство се включва. Това преживяване компенсира не особено вкуската храна.
По тъмно атмосферата на иначе постното "стъргало" е съвсем различна. Има група, изпълняваща музика. И това за себе си и за местните - както казах, Баямо не е туристическа атракция.
No comments:
Post a Comment