19.09.2014
Отново две екскурзии за деня. И отново стягане на багаж. Турът е от 7, а в 7:30 още ги няма. Когато идва микробусът има само двама и си избирам място до прозореца. Веднага след мен се качват две французойки, които още след първата спирка ми заемат мястото. Не се разправям, но скоро отчитам това за грешка. Гледките са от там, а почти не спираме за снимки.
Гидът се казва Марсело. Бил работил с българин на круиз. "Българите обичат да се забавляват, нали?".
Първа среща с фламинго. Е, няма такава смрад!!! Няма стотици хиляди птици, както е във филмите, даже малко ми се виждат, но се намират достатъчно за снимка и да ти порадват окото.
Най-интересно ми е как се въртят докато ловуват. Не съм си дала зор със записа на видео, но се надявам да се добие някаква бегла представа:
Марсело предлага да не губим време - според него няма какво толкова да се прави. По план се върви 45 минути по пътеките през солта:
Вместо това ни предлага да ни закара до Piedras Rojas. Закусваме (много вкусен хляб!) и потегляме. Пейзажът се сменя. Бялото е вече сняг, а не сол. Лагуната е по-красива отгоре, когато се виждат и жълтите кактуси, но Марсело спира едва ли не до водата. Или по-точно до леда.
Продължаваме към другите две лагуни - Miscanti и Miñiques. Марсело пак иска да ни закара до самите лагуни, но заради снега пускат само 4x4. Тръгваме пеша към по-далечната лагуна - Miñiques - но не знам защо, най-вероятно заради загубеното време - всеки спира да снима - по пътя Марсело предлага да я пропуснем.
Оказва, се че от 13 души само аз съм желаеща да я види. Марсело ми казва да отида, но да бързам. Повтаря ми, че ще ме изчакат в микробуса, да не се притеснявам. Колебая се, защото не съм си взела вода, но кога ще отида пак, И хуквам. В началото се опитвам да тичам, но много бързо се задъхвам и затова се опитвам да вървя бързо. Отивам, правя 1-2 снимки и тръгвам обратно.
Уж наклонът е малък, но се задъхвам при изкачването. Сама съм, други няма. Чувствам се като в Гватемала - сама на света. Само да не беше това бързане. Прегрявам. Нямам вода, но има сняг...
Марсело ме чака на последния баир. Доволна съм, защото най-трудно ми е да си намеря превозното средство. Никога не запомням как изглежда и кой номер има. В микробуса казва на другите, че съм се справила добре. Не знам дали е вярно, но те не мърморят, че са ме чакали.
Врьщаме се в Сан Педро 10-15 минути преди началото на следващия тур. Решавам, че няма време да си местя багажа от единия хостел в другия и изчаквам в офиса на фирмата.
Гид пак е .. Марсело. Предлага ми от собствения си сандвич, защото не съм имала време да обядвам..
Отиваме до еквивалента на Мъртво море. След снега сутринта жегата ми се струва невероятна. Но е красиво.
"Черешката на тортата" е посрещането на залеза на лагуната Cejar. Не си падам много по изгреви и залези и не мога да правя хубави снимки на тези природни явления, но определено ми харесва. Цветовете се менят от розово-виолетово към синьо. Явно съм направила впечатление, защото после коментират в групата как съм съзерцавала залеза.
Тръгваме последни след много автобуси и микробуси и пристигаме доста късно в Сан Педро. Нещо ме човърка отвътре и се отправям първо към хостела, в който имам предплатена стая. Отивам да им кажа, че сме се прибрали късно и тепърва ще си местя багажа. Явно са ми "препродали" стаята, т.е. не разбирам какво е станало, но вече нямам стая там. Но жената се почуствала длъжна да ми намери стая другаде, Платила ми е стаята и ме води до там. Новият хостел е по-централно разположен, но е шумно, защото отреща има ресторант.
Сънувам цветно. Сигурна съм!
