И Лима ме обича!
12.06.2016
Вали. Много неприятно. На момчето-чистач му е още по-неприятно: постоянно трябва да мие пода от кални стъпки. Закусваме и с такси се отправяме към историческия център (15 сола). Много отдавна не сме вървяли по пешеходна улица. Неделя е и има доста хора. Едва-що сме тръгнали и виждаме пасти. На витрината на ... китайски ресторант. Какво удоволствие е да изпиеш едно кафе на спокойствие с нещо сладко. Липсвало ми е. Наближаваме централния площад. Пред катедралата е пълно с хора. Има нещо като карнавал - процесия с маскирани хора. Най-много внимание отделяме на група индианци, пресъздаващи игра или ритуал. Единият от тях трябва да премине между другите, които през това време го удрят с камшиците си по глезените. Редуват се. В "по-горно ниво" ударите са на голо. Междувременно слънцето е изместило облаците и настроението ми е на мах. И защо да не е - слънце, шаренийка, музика, усмихнати хора. Единствено препарираните ламички, които първоначално съм взела за плюшени играчки, леко ме потискат, но се опитвам да не мисля за това. Колкото и да разпитваме, не успяваме да разберем по какъв случай е карнавалът: получаваме противоречиви отговори - от религиозен празник до смяна на правителството.
Продължаваме с пешеходната разходка из колониалния град, снабдявайки се по пътя с листа от кока, според местните панацея за височинната болест. Лешоядите са в двора на конгреса, а не в него. На пазара и в китайския квартал циганийката преобладава. Голям интерес предизвикват малките сладки кученца за продан.
Едит град се опознавал по-добре пеша. Така казвали. Така твърди и nomad, твърдо решен да се върнем пеша до Мирафлорес. Било само 12км. Не съм във възторг когато вървим по улица, осеяна с нелегални сергии, които се разтурват за секунди при слух за полиция. Много се противя когато навлизаме в съмнителни квартали-гета, но воплите ми да вземем такси са подминати най-високомерно. Ужасена съм когато виждам куче, чиято козина почти липсва - има няколко косъма като перчем и няколко на опашката, а голото му тяло има червеникавия цвят на печено пиле. Убедена съм, че страда от краста или някакво още по-тежко заболяване. Опитвам се да вървя по-далече от него, но то необезпокоявано се мотае и това не прави впечатление на никого! Кой да ми каже, че това е представител на световно известната, но не и на мен, порода перуанско безкосместо куче...
След стадиона градската среда става все по-облагородена - широки булеварди, зелени паркове, университети и пр. Ако не знаеш, че си в Латинска Америка, спокойно можеш да си внушиш, че си някъде в Европа. Някъде, където красивите колониални сгради се събарят и на тяхно място се строят модерни, всяка в различен стил, превръщайки кварталите на богатите в архитектурна безвкусица. Последните 2 километра изминавам в мрънкане. На себе си, защото никой не проявява съчувствие.
Надеждите ни, че проблемите ни с интернета в стаята са решени, са жестоко попарени. Утешавам се с Cusqueña.
12.06.2016
Вали. Много неприятно. На момчето-чистач му е още по-неприятно: постоянно трябва да мие пода от кални стъпки. Закусваме и с такси се отправяме към историческия център (15 сола). Много отдавна не сме вървяли по пешеходна улица. Неделя е и има доста хора. Едва-що сме тръгнали и виждаме пасти. На витрината на ... китайски ресторант. Какво удоволствие е да изпиеш едно кафе на спокойствие с нещо сладко. Липсвало ми е. Наближаваме централния площад. Пред катедралата е пълно с хора. Има нещо като карнавал - процесия с маскирани хора. Най-много внимание отделяме на група индианци, пресъздаващи игра или ритуал. Единият от тях трябва да премине между другите, които през това време го удрят с камшиците си по глезените. Редуват се. В "по-горно ниво" ударите са на голо. Междувременно слънцето е изместило облаците и настроението ми е на мах. И защо да не е - слънце, шаренийка, музика, усмихнати хора. Единствено препарираните ламички, които първоначално съм взела за плюшени играчки, леко ме потискат, но се опитвам да не мисля за това. Колкото и да разпитваме, не успяваме да разберем по какъв случай е карнавалът: получаваме противоречиви отговори - от религиозен празник до смяна на правителството.
Продължаваме с пешеходната разходка из колониалния град, снабдявайки се по пътя с листа от кока, според местните панацея за височинната болест. Лешоядите са в двора на конгреса, а не в него. На пазара и в китайския квартал циганийката преобладава. Голям интерес предизвикват малките сладки кученца за продан.
Едит град се опознавал по-добре пеша. Така казвали. Така твърди и nomad, твърдо решен да се върнем пеша до Мирафлорес. Било само 12км. Не съм във възторг когато вървим по улица, осеяна с нелегални сергии, които се разтурват за секунди при слух за полиция. Много се противя когато навлизаме в съмнителни квартали-гета, но воплите ми да вземем такси са подминати най-високомерно. Ужасена съм когато виждам куче, чиято козина почти липсва - има няколко косъма като перчем и няколко на опашката, а голото му тяло има червеникавия цвят на печено пиле. Убедена съм, че страда от краста или някакво още по-тежко заболяване. Опитвам се да вървя по-далече от него, но то необезпокоявано се мотае и това не прави впечатление на никого! Кой да ми каже, че това е представител на световно известната, но не и на мен, порода перуанско безкосместо куче...
След стадиона градската среда става все по-облагородена - широки булеварди, зелени паркове, университети и пр. Ако не знаеш, че си в Латинска Америка, спокойно можеш да си внушиш, че си някъде в Европа. Някъде, където красивите колониални сгради се събарят и на тяхно място се строят модерни, всяка в различен стил, превръщайки кварталите на богатите в архитектурна безвкусица. Последните 2 километра изминавам в мрънкане. На себе си, защото никой не проявява съчувствие.
Надеждите ни, че проблемите ни с интернета в стаята са решени, са жестоко попарени. Утешавам се с Cusqueña.
No comments:
Post a Comment