26.06.2016
Пътуваме с нов автобус - едва е изминал 100 км. И за Боливия е рядко виждан лукс - с тоалетна, отопление (макар и слабо), wifi, изхранване. Избрали сме да сме на първия етаж - цената е по-висока, седалките са по 3 на ред и както сме очаквали, желаещите са по-малко, само 6. Останалите бакпакъри са на втория етаж.
Пристигаме в Уюни към 8 сутринта. Стюардът ни обяснява, че имаме право да използваме специалната чакалня на TodoTurismo до 10ч. Изпиваме по кафе и се отправяме да си търсим място за спане. Другата ни задача за деня е намиране на тур до Салар де Уюни за следващия ден. Набелязали сме си няколко хостела, но по пътя ни пресещат с оферти за турове. Така разбираме, че всички дневни турове започват в 10:30, което означава, че можем да се включим към някоя група веднага. Намираме стая в Oro Blanco. Имам час да си заредя батерията на фотоапарата, но токът изненадващо спира. Мога само да се надявам, че ще успея да направя достатъчно снимки преди батерията да се изтощи напълно.
Проверката ни за турове е показала следното - основно се делят на дневни и тридневни. Има и 4-дневни, за които нямаме информация. Програмата на дневния тур и на първия ден на тридневния тур е еднаква - посещение на салара. При тридневения тур се нощува в хотел от сол. Вторият ден преминава в път до Laguna Colorada. Спи се в палатка, джипа или селска постройка. Юни е най-студеният месец и температурите през нощта могат да паднат до -20 градуса. На третия ден се разглежда лагуната и следва връщане. Заради студа, неудобствата при нощувката - без вода и на студа, многото път, а и цената за тридневен тур, сме се спрели на варианта дневен тур за пощение на Салар де Уюни.
Минава 10:30 когато ни вземат. Първи сме и ни настаняват на най-удобните места - nomad до шофьора, мен - зад него. Следващите са две момчета и последни - трима от "страната на братовчедите на Стенк", кодово име на Израел, което сме възприели, за да не ни разбират. И се започва една разправия. Не можели да седят отзад, защото ... повръшали (след 3 години военна служба). Даже имат претенции към първата седалка. Досега на турове правилото винаги е било в полза на първия или ако си заявил претенции при записването си. От агенцията се виждат в чудо. За да спася положението се премествам на последната седалка на джипа, а тези тримата се настаняват на втората. До края на тура съжалявам за тази си постъпка. Едва настанили се, тримата говорят силно. Пожелават да се пусне тяхна музика, "хубава американса музика, а не боливийска". Че аз не одобрявам музиката им, няма никакво значение. Втората песен вече е на иврит. Надеждите ни, че поне ще млъкнат, са попарени. Това, че гидът не говори английски, (а във всички пътеводители е посочено, че гидовете са испаноезични), за наше съжаление не ги отказва от тура.
Първата спирка - гробището на влакове - не предизвиква голям интерес у мен. Вече има доста други туристи, когато ние пристигаме, и няма условия за снимки. Духа силен вятър и щеш не щеш се нагълтваш с пясък.
Обядът е в т.нар. хотел от сол. В дъждовния сезон се стига само до него. Саларът е във вода. Преди се е нощувало в този хотел при многодневни турове, но е станал инцидент. През дъждовния сезон хотелът се е наводнил и трима туристи не успели да се спасят. Оттогава за нощувки се използват хотели от сол само по границите на салара. Сега използваме хотела като място за обяд. Израелците били вегетарианци, та останалите от групата печелят втора телешка пържола. После разбирам, че брат'чедите не са били убедени, че месото не е свинско и затова са се отказали да го ядат. Поне някаква полза от тези хора. Другата за мен е, че си говоря със съседите - чилиец и колумбиец, всеки тръгнал на своя обиколка из Южна Америка, но срещнали се случайно вече два пъти. И тримата недоумяваме как правенето на селфи в джипа е по-важно от красотите наоколо (едната израелка) и как не се сещат, че и ние трябва да излезем от джипа, а не можем без чужда помощ.
До хотела "паметник" ти напомня, че сме на трасето на рали Дакар Одисея, което се провежда на територията на Аржентина и Боливия.
Българското знаме липсва на "пилоните" със знамена до хотела. Дано следващите български туристи занесат нашенското знаме там.
Следвашата спирка е за снимки с "оптическа илюзия". Съвсем съм забравила за тази "мода" и не съм подготвена. Настава едно лягане (на фотографите), нагласяне на обектите и субектите на фотографиите. В началото е забавно да ги наблюдавам, но скоро ми доскучава. Любувам се на гледките. Уверявам се, че това, което изглежда като снежна покривка, наистина е сол. Гидът дава всичко от себе си, всяка групичка, особено израелците, да се сдобият със снимки. Благодарение на него и ние имаме.
Гидът е на 23. Работи от 11-годишен. Започнал е с баща си и брат си в сребърна мина. Малко след това големият му брат загива при срутване в мината. Въпреки това той и баща му продължават работа там. На 16 е строителен работник. Когато е на 18 от туристически агенции го търсят да води групи, защото познава района на салара. Още е нямал книжка и когато го сприрали полицаи е давал рушвет, за да си затворят очите. Сега това е постоянната му работа. Почива единствено когато има проблем с колата. За да се справи с умората на тридневните турове, на третия ден дъвчи листа от кока с липта, която там наричат лехия. Въпреки тежките условия и високата смъртност в мините, местние, включително деца (къде са световните организации за зашита на детето?!!!) продължават да работят там. Заради заплащането - по-високо от средното за страната. Говорело се, че една от мините, е собственост на президента или на негови приближени.
Последната атракция е т.нар. остров. Incahuasi (домът на инката) е остров през дъждовния сезон. Сега е хълм, покрит с кактуси. Не мога да се наситя на контраста с бялата шир. За да се изкачиш на острова се плаща вход (30 боливиана) и този вход "покрива" и тоалетната. Изкачването е малко, но заради височината се задъхвам и трябва да почивам едва ли не след всяка крачка. Т.е. ти се "взема дъха" в буквален и преносен смисъл.
Щастливи сме да се порадваме на залеза. Метерологичните условия сутринта бяха поставили въпросителна на тази спирка, но имаме късмет и можем да се любуваме на това тривиално, но красиво астрономично явление.
Това е Салар де Уюни в един ден. Каквото и да напиша ще е прекалено прозаично за това уникално за планетата място. Човек трябва да го види със собствените си очи. Думите тук са слаби. Поне за мен,
Търсим място за вечеря. Заведенията са два вида - скъпи за туристи и мизерни - за местни. След дълго обикаляне се спираме на едно, близко до хотела. Налага се доста да почакаме, защото има много други като нас. Избрали сме си телешки шницел с пържени картофи. Не е зле.
Наближава 10 когато се прибираме в хотела. Както са обещали радиаторът работи. Въпреки това в стаята е студено. Нямаме сили за баня. А топла вода има само в определени часове и човек трябва да си прави сметката кога да се къпе. В 12 без 5 биваме събудени с хлопане по вратата. Вземат ни радиатора. Били сме включили вентилатора му. Необосновано обвинение, но не сме в съда. За обикновения турист посещението на Салар де Уюни изисква малко жертви. Затварям си очите. Отново виждам солника.
Разходи:
- автобус: 270 боливиана/човек;
- хител: 200 боливиана/стая
- тур: 130 боливиана/човек + 20 боливиана/човек бакшиш
- вход за острова - 30 боливиана/човек
- вечеря: 55 боливиана/човек (5 са бакшиш)
Пътуваме с нов автобус - едва е изминал 100 км. И за Боливия е рядко виждан лукс - с тоалетна, отопление (макар и слабо), wifi, изхранване. Избрали сме да сме на първия етаж - цената е по-висока, седалките са по 3 на ред и както сме очаквали, желаещите са по-малко, само 6. Останалите бакпакъри са на втория етаж.
Пристигаме в Уюни към 8 сутринта. Стюардът ни обяснява, че имаме право да използваме специалната чакалня на TodoTurismo до 10ч. Изпиваме по кафе и се отправяме да си търсим място за спане. Другата ни задача за деня е намиране на тур до Салар де Уюни за следващия ден. Набелязали сме си няколко хостела, но по пътя ни пресещат с оферти за турове. Така разбираме, че всички дневни турове започват в 10:30, което означава, че можем да се включим към някоя група веднага. Намираме стая в Oro Blanco. Имам час да си заредя батерията на фотоапарата, но токът изненадващо спира. Мога само да се надявам, че ще успея да направя достатъчно снимки преди батерията да се изтощи напълно.
Проверката ни за турове е показала следното - основно се делят на дневни и тридневни. Има и 4-дневни, за които нямаме информация. Програмата на дневния тур и на първия ден на тридневния тур е еднаква - посещение на салара. При тридневения тур се нощува в хотел от сол. Вторият ден преминава в път до Laguna Colorada. Спи се в палатка, джипа или селска постройка. Юни е най-студеният месец и температурите през нощта могат да паднат до -20 градуса. На третия ден се разглежда лагуната и следва връщане. Заради студа, неудобствата при нощувката - без вода и на студа, многото път, а и цената за тридневен тур, сме се спрели на варианта дневен тур за пощение на Салар де Уюни.
Минава 10:30 когато ни вземат. Първи сме и ни настаняват на най-удобните места - nomad до шофьора, мен - зад него. Следващите са две момчета и последни - трима от "страната на братовчедите на Стенк", кодово име на Израел, което сме възприели, за да не ни разбират. И се започва една разправия. Не можели да седят отзад, защото ... повръшали (след 3 години военна служба). Даже имат претенции към първата седалка. Досега на турове правилото винаги е било в полза на първия или ако си заявил претенции при записването си. От агенцията се виждат в чудо. За да спася положението се премествам на последната седалка на джипа, а тези тримата се настаняват на втората. До края на тура съжалявам за тази си постъпка. Едва настанили се, тримата говорят силно. Пожелават да се пусне тяхна музика, "хубава американса музика, а не боливийска". Че аз не одобрявам музиката им, няма никакво значение. Втората песен вече е на иврит. Надеждите ни, че поне ще млъкнат, са попарени. Това, че гидът не говори английски, (а във всички пътеводители е посочено, че гидовете са испаноезични), за наше съжаление не ги отказва от тура.
Първата спирка - гробището на влакове - не предизвиква голям интерес у мен. Вече има доста други туристи, когато ние пристигаме, и няма условия за снимки. Духа силен вятър и щеш не щеш се нагълтваш с пясък.
Обядът е в т.нар. хотел от сол. В дъждовния сезон се стига само до него. Саларът е във вода. Преди се е нощувало в този хотел при многодневни турове, но е станал инцидент. През дъждовния сезон хотелът се е наводнил и трима туристи не успели да се спасят. Оттогава за нощувки се използват хотели от сол само по границите на салара. Сега използваме хотела като място за обяд. Израелците били вегетарианци, та останалите от групата печелят втора телешка пържола. После разбирам, че брат'чедите не са били убедени, че месото не е свинско и затова са се отказали да го ядат. Поне някаква полза от тези хора. Другата за мен е, че си говоря със съседите - чилиец и колумбиец, всеки тръгнал на своя обиколка из Южна Америка, но срещнали се случайно вече два пъти. И тримата недоумяваме как правенето на селфи в джипа е по-важно от красотите наоколо (едната израелка) и как не се сещат, че и ние трябва да излезем от джипа, а не можем без чужда помощ.
До хотела "паметник" ти напомня, че сме на трасето на рали Дакар Одисея, което се провежда на територията на Аржентина и Боливия.
Българското знаме липсва на "пилоните" със знамена до хотела. Дано следващите български туристи занесат нашенското знаме там.
Следвашата спирка е за снимки с "оптическа илюзия". Съвсем съм забравила за тази "мода" и не съм подготвена. Настава едно лягане (на фотографите), нагласяне на обектите и субектите на фотографиите. В началото е забавно да ги наблюдавам, но скоро ми доскучава. Любувам се на гледките. Уверявам се, че това, което изглежда като снежна покривка, наистина е сол. Гидът дава всичко от себе си, всяка групичка, особено израелците, да се сдобият със снимки. Благодарение на него и ние имаме.
Гидът е на 23. Работи от 11-годишен. Започнал е с баща си и брат си в сребърна мина. Малко след това големият му брат загива при срутване в мината. Въпреки това той и баща му продължават работа там. На 16 е строителен работник. Когато е на 18 от туристически агенции го търсят да води групи, защото познава района на салара. Още е нямал книжка и когато го сприрали полицаи е давал рушвет, за да си затворят очите. Сега това е постоянната му работа. Почива единствено когато има проблем с колата. За да се справи с умората на тридневните турове, на третия ден дъвчи листа от кока с липта, която там наричат лехия. Въпреки тежките условия и високата смъртност в мините, местние, включително деца (къде са световните организации за зашита на детето?!!!) продължават да работят там. Заради заплащането - по-високо от средното за страната. Говорело се, че една от мините, е собственост на президента или на негови приближени.
Последната атракция е т.нар. остров. Incahuasi (домът на инката) е остров през дъждовния сезон. Сега е хълм, покрит с кактуси. Не мога да се наситя на контраста с бялата шир. За да се изкачиш на острова се плаща вход (30 боливиана) и този вход "покрива" и тоалетната. Изкачването е малко, но заради височината се задъхвам и трябва да почивам едва ли не след всяка крачка. Т.е. ти се "взема дъха" в буквален и преносен смисъл.
Щастливи сме да се порадваме на залеза. Метерологичните условия сутринта бяха поставили въпросителна на тази спирка, но имаме късмет и можем да се любуваме на това тривиално, но красиво астрономично явление.
Това е Салар де Уюни в един ден. Каквото и да напиша ще е прекалено прозаично за това уникално за планетата място. Човек трябва да го види със собствените си очи. Думите тук са слаби. Поне за мен,
Търсим място за вечеря. Заведенията са два вида - скъпи за туристи и мизерни - за местни. След дълго обикаляне се спираме на едно, близко до хотела. Налага се доста да почакаме, защото има много други като нас. Избрали сме си телешки шницел с пържени картофи. Не е зле.
Наближава 10 когато се прибираме в хотела. Както са обещали радиаторът работи. Въпреки това в стаята е студено. Нямаме сили за баня. А топла вода има само в определени часове и човек трябва да си прави сметката кога да се къпе. В 12 без 5 биваме събудени с хлопане по вратата. Вземат ни радиатора. Били сме включили вентилатора му. Необосновано обвинение, но не сме в съда. За обикновения турист посещението на Салар де Уюни изисква малко жертви. Затварям си очите. Отново виждам солника.
Разходи:
- автобус: 270 боливиана/човек;
- хител: 200 боливиана/стая
- тур: 130 боливиана/човек + 20 боливиана/човек бакшиш
- вход за острова - 30 боливиана/човек
- вечеря: 55 боливиана/човек (5 са бакшиш)
No comments:
Post a Comment