7.06.2016
Nomad се събужда сецнат в кръста - не може да върви, стои прав, навежда. Боли го. Още предната вечер е решен да си тръгваме веднага. Съставяме план да видим каквото можем преди обяд и към 14ч да потегляме обратно към Санта Марта. На закуска обаче установяваме, че транспорт към Урибия имало само сутрин, когато местните се запътват натам по работа и за стока. Тогава виждаме и останалите гости - колумбийци и десетина французи. Тези последните са устойчиви към всякакви мизерни условия на настаняване и изхранване като опазването на кафето от мухи докато го пиеш, както се налага в случая. Междувременно съм се сдобила с раница, плетена на една кука - това, с което местните индианци Wayuu са известни в света. (Лично аз бях открила този сайт преди време, преди дори и да си помисля, че ще посетя Колумбия.) Раниците, произвеждани от Wayuu са от памучна прежда, докато тези от племената Sierra Nevada de Santa Marta - arhuaca - и всъщност оригиналните раници - са от кози косми и вонят на пръч. Въпросната миризма никога не изчезва. Пред хостела ни мести баби и деца са направили имровизирана сергия с готова продукция докато продължават да творят и се опитват да привлекат купувачи. При неуспех го удрят на просия: "- Много съм гладна. Боли ме стомахът. Купи ми бисквити и Кока Кола". Кока-колата е явно от жизнено значение.
Уговаряме се със собственика да ни закара до някоя от забележителностите в района. Предлага това да е Пилон, до Фара било по-добре да се отиде привечер. Оставя ни и се уговаряме да ни вземе след час и половина. Nomad се настанява в една от импровизираните беседки, а аз се отправям към параклиса - хълм, от който се откривала гледка. Докато ме няма, nomad се забавлявал да подслушва разговора на двама местни младежи. Жените явно се купували. Клюките били - коя кой я купил, пък как се държал с нея, не я пускал да излиза, брат й я откупил обратно, после я продали на друг и вече имала 4 деца; друга била много глупава - правела секс без пари за разлика от трета, която добри пари си заработвала. Когато се връщам, към нас се приближава момче, предлагайки напитки и междувременно се осведомява дали съм ... майка на nomad, защото много сме си приличали...
Playa del Pilón е хубав - с червен пустинен пясък. Или е бил хубав преди някой да излее мазут по него. После се интересуваме как се осъществява контрабандата от Венецуела - дали по суша или и по вода. Отговорът е, че и по двата начина и да, този плаж са го използвали за целта.
Когато се отправяме към ресторанта за обяд установяваме, че не може току-така да обядваш или вечеряш когато си поискаш. Обядът е до 15ч, вечерята от 19:30 до 21. Предната вечер са ни нахранили по изключение извън работното време, но сега няма желаещи за това. Аз съм оптимист, че ще намерим друго място или поне отворен магазин и излизаме из селото. Създадено с цел еко-туризъм, то представлява улица, успоредна на брега с хостели и ресторанти от едната страна. От другата - по самия бряг има дървени навеси. Абсолютно пусто, всичко затворено, направо призрачно. И мизерно.
Отправям се към El Faro. Докато пилонът се вижда отдалече, за фара знам, че трябва да вървя наляво, но къде точно не е много ясно. На моменти се чувствам изгубена в пустинята и съжалявам, че съм отклонила 3 предложения да ме закарат на мотоциклет. Следвам епизодичните табели. Сигурна, че съм много близо, когато решавам да се връщам, притеснена да не замръкна по пътя. Ядосана съм на себе си, не съм успяла да го видя. Според рекламата мястото е много красиво по залез. Наближавам селото когато срещам две момчета с мотопеди и се спазарявам с едното да ме закара и да ме върне. Когато отиаваме вече има други туристи, очакващи залеза. До този момент слънцето се е скрило зад облаци. Хвърлям по един поглед и тръгваме обратно. Усещам красивия залез с гърба си. Но вече в селото, на брега на морето му се наслаждавам. Все още има любители на кайт сърфинга в морето. Мястото е много подходящо за този спорт - следобед и през нощта вятърът е много силен.
Видяла две от атракциите в района се чудя защо толкова ги рекламират. За мен основната причина да дойда е интересът ми към местното население, а не към природните красоти, доколкото ги има. Може пък Punta Gallinas да е била истината. Няма да узнаем.
Не успяваме да си уредим транспорт за следващия ден. Собственикът ни препоръчва в 6 да сме на пътя и да чакаме някой да мине и да ни вземе.
Водата е свършила. Има само за тоалетната, но не и на мивката и душа. Получаваме по кофа вода да се хигиенизираме. Водата е кът - носи се от Урибия.
За вечеря - отново риба. Докато чакаме, пиейки, както се оказа венецуелска бира, разбираме, че собственикът - единственият бял в селото, е любовник с трите момчета, които работят за него. После, докато nomad урежда сметката, едно от момчетата се усведомява първо, дали аз съм му майка и второ, дали трябва да работи или аз го издържам. Първото ядосва мен, второто - nomad, който се опитва да ме успокои, че при тях мъжете си вземат млади момичета за жени, т.е. ги купуват.
Разходи:
- закуска 9 000/човек
- транспорт до Pilón и обратно - 20 000 за двамата
- транспорт до фара и обратно - 10 000
- вечеря - порция риба - 20 000
- бира - 3 000
- нощувка - 35 000/човек
Nomad се събужда сецнат в кръста - не може да върви, стои прав, навежда. Боли го. Още предната вечер е решен да си тръгваме веднага. Съставяме план да видим каквото можем преди обяд и към 14ч да потегляме обратно към Санта Марта. На закуска обаче установяваме, че транспорт към Урибия имало само сутрин, когато местните се запътват натам по работа и за стока. Тогава виждаме и останалите гости - колумбийци и десетина французи. Тези последните са устойчиви към всякакви мизерни условия на настаняване и изхранване като опазването на кафето от мухи докато го пиеш, както се налага в случая. Междувременно съм се сдобила с раница, плетена на една кука - това, с което местните индианци Wayuu са известни в света. (Лично аз бях открила този сайт преди време, преди дори и да си помисля, че ще посетя Колумбия.) Раниците, произвеждани от Wayuu са от памучна прежда, докато тези от племената Sierra Nevada de Santa Marta - arhuaca - и всъщност оригиналните раници - са от кози косми и вонят на пръч. Въпросната миризма никога не изчезва. Пред хостела ни мести баби и деца са направили имровизирана сергия с готова продукция докато продължават да творят и се опитват да привлекат купувачи. При неуспех го удрят на просия: "- Много съм гладна. Боли ме стомахът. Купи ми бисквити и Кока Кола". Кока-колата е явно от жизнено значение.
Уговаряме се със собственика да ни закара до някоя от забележителностите в района. Предлага това да е Пилон, до Фара било по-добре да се отиде привечер. Оставя ни и се уговаряме да ни вземе след час и половина. Nomad се настанява в една от импровизираните беседки, а аз се отправям към параклиса - хълм, от който се откривала гледка. Докато ме няма, nomad се забавлявал да подслушва разговора на двама местни младежи. Жените явно се купували. Клюките били - коя кой я купил, пък как се държал с нея, не я пускал да излиза, брат й я откупил обратно, после я продали на друг и вече имала 4 деца; друга била много глупава - правела секс без пари за разлика от трета, която добри пари си заработвала. Когато се връщам, към нас се приближава момче, предлагайки напитки и междувременно се осведомява дали съм ... майка на nomad, защото много сме си приличали...
Playa del Pilón е хубав - с червен пустинен пясък. Или е бил хубав преди някой да излее мазут по него. После се интересуваме как се осъществява контрабандата от Венецуела - дали по суша или и по вода. Отговорът е, че и по двата начина и да, този плаж са го използвали за целта.
Когато се отправяме към ресторанта за обяд установяваме, че не може току-така да обядваш или вечеряш когато си поискаш. Обядът е до 15ч, вечерята от 19:30 до 21. Предната вечер са ни нахранили по изключение извън работното време, но сега няма желаещи за това. Аз съм оптимист, че ще намерим друго място или поне отворен магазин и излизаме из селото. Създадено с цел еко-туризъм, то представлява улица, успоредна на брега с хостели и ресторанти от едната страна. От другата - по самия бряг има дървени навеси. Абсолютно пусто, всичко затворено, направо призрачно. И мизерно.
Отправям се към El Faro. Докато пилонът се вижда отдалече, за фара знам, че трябва да вървя наляво, но къде точно не е много ясно. На моменти се чувствам изгубена в пустинята и съжалявам, че съм отклонила 3 предложения да ме закарат на мотоциклет. Следвам епизодичните табели. Сигурна, че съм много близо, когато решавам да се връщам, притеснена да не замръкна по пътя. Ядосана съм на себе си, не съм успяла да го видя. Според рекламата мястото е много красиво по залез. Наближавам селото когато срещам две момчета с мотопеди и се спазарявам с едното да ме закара и да ме върне. Когато отиаваме вече има други туристи, очакващи залеза. До този момент слънцето се е скрило зад облаци. Хвърлям по един поглед и тръгваме обратно. Усещам красивия залез с гърба си. Но вече в селото, на брега на морето му се наслаждавам. Все още има любители на кайт сърфинга в морето. Мястото е много подходящо за този спорт - следобед и през нощта вятърът е много силен.
Видяла две от атракциите в района се чудя защо толкова ги рекламират. За мен основната причина да дойда е интересът ми към местното население, а не към природните красоти, доколкото ги има. Може пък Punta Gallinas да е била истината. Няма да узнаем.
Не успяваме да си уредим транспорт за следващия ден. Собственикът ни препоръчва в 6 да сме на пътя и да чакаме някой да мине и да ни вземе.
Водата е свършила. Има само за тоалетната, но не и на мивката и душа. Получаваме по кофа вода да се хигиенизираме. Водата е кът - носи се от Урибия.
За вечеря - отново риба. Докато чакаме, пиейки, както се оказа венецуелска бира, разбираме, че собственикът - единственият бял в селото, е любовник с трите момчета, които работят за него. После, докато nomad урежда сметката, едно от момчетата се усведомява първо, дали аз съм му майка и второ, дали трябва да работи или аз го издържам. Първото ядосва мен, второто - nomad, който се опитва да ме успокои, че при тях мъжете си вземат млади момичета за жени, т.е. ги купуват.
Разходи:
- закуска 9 000/човек
- транспорт до Pilón и обратно - 20 000 за двамата
- транспорт до фара и обратно - 10 000
- вечеря - порция риба - 20 000
- бира - 3 000
- нощувка - 35 000/човек
No comments:
Post a Comment