---
Планът е обратно до Тинтал. Вървя с дамски превръзки на стъпалата. В началото бавно, докато свикна с болката. После с темпото на групата. Но при почивка - не се правят много почивки - обикновено една от 10 мин и една от 20 мин за обяд - трябва отново да свиквам с болката. Трудно ми е, защото вече я няма целта Ел Мирадор, която да ме мобилизира. Свикнала съм с джунглата (не и с жегата, обаче) и ми се остава там. На nomad му свършват силите - освен моите симптоми - липса на енергия, нужда от сън, притесненията му за мен са утежнили положението. Групата продължава с готвачката, а водачът остава с нас. Когато настигаме групата за обяда, nomad трябва да се научи да язди. Другите отново продължават сами с готвачката. Теренът не е равен на места и тогава мулетата и хората се движат по различни пътеки. Разделяме се - водачът, мулето и nomad по по-нестръмната и аз сама като очаквам след 5 мин да се съберем. Тези 5 мин се оказаха половин час, през което време аз си вървя сама в джунглата, убедена, че съм се изгубила, броейки минутите до залез, чудейки се дали да не се връщам назад, дали да продължавам напред. Но вървя с надеждата да стигна до някъде, защото, повярвайте ми, през нощта е всичко друго, но не и приятно, когато всички животни стават активни и дори не знам какво може да ми се случи. Вървя и се ядосвам на себе си, че съм тръгнала без аклиматизация, че това е сигурно най-голямата глупост, която съм свършила през живота си и че това явно ще е последната ми глупост. Вървя, знаейки, че нямам батерия на телефона си, дори да има покритие, не мога да се обадя за помощ или да си взема сбогом. Не можех да повярвам, че гидът ме е оставил сама, бях убедена, че съм се изгубила. Е, щом пиша това, явно не е било така. След половин час ги настигам. Чакат ме. Не знам тогава или преди това съм казала на Абел (гида), че го обичам, а че всички български мъже, както се е убедил сам, са идиоти. Nomad може да каже кога точно, аз дори бях забравила за случката, но той помни всяка моя дума. Мой ред е да яхна мулето. Остават 15 мин до лагера. Аз издържам едва 10 мин да яздя. За пръв път в живота си. И на Пинина (мулето) казах, че я обичам. Това вече го помня. Баня с кофа вода, но този път водата не е дъждовна, а от нещо като езерце, от което поят животните. Бяха ни предупредили, че води до алергии и ирландецът ми услужи с противоалергичния си крем да се намажа след банята. Имаше нужда. Не си бях намазала дланите, за да не хабя много от крема, все пак му предстоеше още година път, и през нощта ме сърбеше здраво.
---
Абел в действие:
Ето как изглежда пътеката: или като горска пътека, или неравни буци пръст или разчистено от дървета, но с малки пънчета, в които постоянно се спъваш. Аз харесвах само първия вариант.
Тук сме срещнали мулетата:
Новата атракция: Ел Мирадор с колело. Това е екперименталната група. Заради този проект разчистват пътеките по тура, за да могат да минават велосипедисти. Ако го направят, трекът ще се улесни много. Велосипедистите трябва да вземат разстоянието от Кармелита до Ел Мирадор за 1 ден. Когато ги срещнахме, велосипедистите си бутаха колелетата и явно се чувстваха неудобно и като ни видяха, веднага ги яхнаха.
В. на гърба на Пинина:
Пинина и след тежкия ден - заслужен водопой. С водата от това езерце се къпахме.
Вечерята:
Планът е обратно до Тинтал. Вървя с дамски превръзки на стъпалата. В началото бавно, докато свикна с болката. После с темпото на групата. Но при почивка - не се правят много почивки - обикновено една от 10 мин и една от 20 мин за обяд - трябва отново да свиквам с болката. Трудно ми е, защото вече я няма целта Ел Мирадор, която да ме мобилизира. Свикнала съм с джунглата (не и с жегата, обаче) и ми се остава там. На nomad му свършват силите - освен моите симптоми - липса на енергия, нужда от сън, притесненията му за мен са утежнили положението. Групата продължава с готвачката, а водачът остава с нас. Когато настигаме групата за обяда, nomad трябва да се научи да язди. Другите отново продължават сами с готвачката. Теренът не е равен на места и тогава мулетата и хората се движат по различни пътеки. Разделяме се - водачът, мулето и nomad по по-нестръмната и аз сама като очаквам след 5 мин да се съберем. Тези 5 мин се оказаха половин час, през което време аз си вървя сама в джунглата, убедена, че съм се изгубила, броейки минутите до залез, чудейки се дали да не се връщам назад, дали да продължавам напред. Но вървя с надеждата да стигна до някъде, защото, повярвайте ми, през нощта е всичко друго, но не и приятно, когато всички животни стават активни и дори не знам какво може да ми се случи. Вървя и се ядосвам на себе си, че съм тръгнала без аклиматизация, че това е сигурно най-голямата глупост, която съм свършила през живота си и че това явно ще е последната ми глупост. Вървя, знаейки, че нямам батерия на телефона си, дори да има покритие, не мога да се обадя за помощ или да си взема сбогом. Не можех да повярвам, че гидът ме е оставил сама, бях убедена, че съм се изгубила. Е, щом пиша това, явно не е било така. След половин час ги настигам. Чакат ме. Не знам тогава или преди това съм казала на Абел (гида), че го обичам, а че всички български мъже, както се е убедил сам, са идиоти. Nomad може да каже кога точно, аз дори бях забравила за случката, но той помни всяка моя дума. Мой ред е да яхна мулето. Остават 15 мин до лагера. Аз издържам едва 10 мин да яздя. За пръв път в живота си. И на Пинина (мулето) казах, че я обичам. Това вече го помня. Баня с кофа вода, но този път водата не е дъждовна, а от нещо като езерце, от което поят животните. Бяха ни предупредили, че води до алергии и ирландецът ми услужи с противоалергичния си крем да се намажа след банята. Имаше нужда. Не си бях намазала дланите, за да не хабя много от крема, все пак му предстоеше още година път, и през нощта ме сърбеше здраво.
---
Абел в действие:
Ето как изглежда пътеката: или като горска пътека, или неравни буци пръст или разчистено от дървета, но с малки пънчета, в които постоянно се спъваш. Аз харесвах само първия вариант.
Тук сме срещнали мулетата:
Новата атракция: Ел Мирадор с колело. Това е екперименталната група. Заради този проект разчистват пътеките по тура, за да могат да минават велосипедисти. Ако го направят, трекът ще се улесни много. Велосипедистите трябва да вземат разстоянието от Кармелита до Ел Мирадор за 1 ден. Когато ги срещнахме, велосипедистите си бутаха колелетата и явно се чувстваха неудобно и като ни видяха, веднага ги яхнаха.
В. на гърба на Пинина:
Пинина и след тежкия ден - заслужен водопой. С водата от това езерце се къпахме.
Вечерята:
No comments:
Post a Comment