Днес стъпих в Азербайджан без виза. Е, вярно, направих няколко крачки докато граничарите ме върнаха на пътеката за манастира. Явно правят статистика кой ходи там, защото и мен ме питаха откъде съм и после съобщиха по радиостанцията за моето пристигане.
Как се добрах до там: взех маршрутка до Сагараджо от автогарата до Самгори (станция на метрото). Шофьорът на маршрутката пожелава сам да ме закара до манастира и после да ме върне в Тбилиси, но му отказвам, заради цената, която иска, макар и по-ниска от споменатата в пътеводителя. Като разбра колко съм готова да платя, се обади на свой познат, нищо че такситата чакаха до маршрутката. Тук всеки гледа да ти напраяи някаква услуга - да те нахрани, да те изпере, да те закара, и т.н. - и същевременно да изкара някой лар. И въпреки че казват, че животът им е труден, не се оплакват, нито обвиняват някого, просто е някаква констатация или споделяне. За сравнение в България само мърморим, все някой друг ни е виновен, груби сме и стоим по кафетата по цял ден.
Пътят не е хубав, особено след Удабно, последното селище преди границата. Самото Удабно изглежда малко потискащо с грозни сгради, уж къщи, а използвани за съхранение на сено. Този път съм случила на мълчалив таксиджия. Почти не разменяме дума, няма музика. Аз се любувам на дивата пустош. Шофьорът ми обещава горе да е по-хубаво и аз затова не снимам много. Води се полупустиня. Има и пасящи коне.
Отнема ни близо час да стигнем до Лавра. Според шофьора са достатъчни два часа за разглеждане, но аз си изпросвам още един. Все пак има изкачване до Удабно.
Лавра:
Продължавам нагоре. Гледките са хубави, но аз се притеснявам как ще сляза след това.
Достигам Удабно:
Ето това е пътеката зад мен:
Бях видяла група пред себе си и не се старая със снимките, а бързам да ги настигна, за да слизам с тях.
Как се добрах до там: взех маршрутка до Сагараджо от автогарата до Самгори (станция на метрото). Шофьорът на маршрутката пожелава сам да ме закара до манастира и после да ме върне в Тбилиси, но му отказвам, заради цената, която иска, макар и по-ниска от споменатата в пътеводителя. Като разбра колко съм готова да платя, се обади на свой познат, нищо че такситата чакаха до маршрутката. Тук всеки гледа да ти напраяи някаква услуга - да те нахрани, да те изпере, да те закара, и т.н. - и същевременно да изкара някой лар. И въпреки че казват, че животът им е труден, не се оплакват, нито обвиняват някого, просто е някаква констатация или споделяне. За сравнение в България само мърморим, все някой друг ни е виновен, груби сме и стоим по кафетата по цял ден.
Пътят не е хубав, особено след Удабно, последното селище преди границата. Самото Удабно изглежда малко потискащо с грозни сгради, уж къщи, а използвани за съхранение на сено. Този път съм случила на мълчалив таксиджия. Почти не разменяме дума, няма музика. Аз се любувам на дивата пустош. Шофьорът ми обещава горе да е по-хубаво и аз затова не снимам много. Води се полупустиня. Има и пасящи коне.
Лавра:
Натигам групата при параклиса:
Поляци са. Говоря си с една жена на немски. От Гданск, са група от 49 човека. Но бързо им изгубвам дирите пред себе си. Те са като кози, а аз като магаре на мост пред най-малкото препятствие. А слизаме по друга пътека, много по-поносима от тази, по която сме се качили. Добре, че ги срещнах! В крайна сметка се добирам благополучно и с час и 10 минути предсрочно от уговореното с таксиджията време.
Преди малко потвърдиха, че в събота ще се състои пътуването до Ереван. Бях намерила фирма, която прави трансфер със спирки в Ахпат и Санахин.
Сега ще проучвам дали мога утре да отида до Казбеги без да се притеснявам за връщането.
No comments:
Post a Comment